Цирк и пуканки

В годините на моето детство много обичахме цирка. И все очаквахме втората част с участието на лъвовете, на които дресьорът подаваше от време на време нещо като захарче. Дали си въобразявам или не, но животните ставаха смирени и изпълняваха заповедите на звероукротителя, а ние бяхме възхитени от властта на човека над могъщия представител на дивата природа. Сега този цирк в София го няма, изгоря, а така и не направиха нов. Затова пък на народа се предлага представление, в което има навалица от животни - като се започне с големите хищници и се завърши с малките бели пуделчета с умилително вдигнатите лапички в очакване на поредното захарче.
Но за това по-късно. Сега напускам бързо манежа на милите спомени и се спускам към днешната истинска арена на гладиаторски битки. Там се млатят жестоко българи с българи, брата срещу брата, баща със син, едноверци. Едните с пяна на устата нападат въображаем противник и крещят за лагерите в началния период на социализма с голяма доза измислици и болно въображение, а другите с факти, тежки изстрадани идеали и без злоба обясняват истината отпреди много десетилетия. Първите твърдят едва ли не за зверско клане от Народния съд, а тези срещу тях смирено представят факти за общата воля на победителите във Втората световна война да постановят възмездие за виновниците за мракобесието на хитлерофашизма и неговите привърженици. Посочват дори, че този сатанизиран сега у нас съд е привлякъл към отговорност 11 000 души, а във Франция в същия период за профашистка дейност са съдени 90 000, в Белгия - 53 000, а в съизмеримата с нас Унгария - 26 000. Какво от това, ще кажат Първите, важно е да се громи всичко през социализма и да се показва това по Нашата телевизия, зад която седи Нашият СЕМ, за да са доволни Нашите хора по света и у нас в Нашето време.
Любимите на императорската ложа гладиатори обаче не се задоволяват само с битки за лагери, политически страдалци, громене на въздесъщата ДС и ченгетата по списък. Те нахлуват брутално в една все още неовладяна територия, тази на бъдещето. Територията на чистите все още мозъци на децата ни. Пишат история от позицията на Тяхната истина. Всичко от 44-та до 89-а на миналия век е мракобесие и гаден комунизъм. Та преди първата година с двете четворки изобщо не е имало погроми срещу хиляди мирни хора, срещу впрегнатите в наемен труд, срещу отдалите се жертвоготовно на своите идеали за по-добър и справедлив свят. Изобщо в Царството, което днес направо просълзява от умиление някои превъплътени заради интереси в монархисти, не е имало масови убийства на партизани и помагачи без съд и присъда, не е имало отрязани глави, не е имало изтезания, не е имало интернирания заради политическа дейност и роднинство с набедените, не е имало палежи на къщи. Всичко е било цветя и рози и... магистрали, както сега, след 89-а. Годината, след която се радваме на перфектен ред и справедливост. Когато децата ни, наблюдавайки кръвта в центъра на арената, решават и те да пребият някой съученик. Когато млади и поотраснали искат да дефилират на Луковмарш в чест на генерал, подкрепил депортирането на 11 343 евреи към хитлеровите лагери на смъртта. Когато европейската статистика нарежда 53% от селското ни население в челото на континенталната застрашеност от бедност и социално изключване. Когато тънем в корупция и беззаконие. Когато се топим скоростно и дори децата ни могат като малцинство да слугуват на небългари след не много години. И ето ви принос за нерадостната перспектива на привнесеното тотално настъпление на джендърството под прикритието на борбата с насилието над жени и различните. Та как ще се множим, уважаеми? По системата "тя с тя" или "той с той" ли? Или ще чакаме да задуха ураганът от караулното помещение на близката казарма?
Това ли искат седналите по волята на съдбата в плюшената императорска ложа над арената? Да се избием взаимно и да оставим тези след нас без история и памет за доброто и лошото, за възхода и падението, за истината и лъжата, за преклонението пред невинните жертви, но и с почит към патриотите и идеалистите, и към всички, които са мислили доброто на България в различните й периоди. Или с деформацията на реалността и лакирането на всичко, под което все пак работи корозията в обществото, се цели отново кърпене на положението и безметежно продължаване на мандата. Независимо и напук на всичко, но удобно за мнозина. Това е целта, вероятно, а може би и на тези, които пъхват умело и почти без знанието на публиката захарчетата.
Ето така напускаме арената и се връщаме на цирковия манеж в началото. Където бели пухкави пуделчета вдигат лапички и получават захарче под бурните и нестихващи аплодисменти на отбраната публика. А навън простосмъртните гледат одобрени от СЕМ репортажи за събитието и ядат пуканки, защото все по-малко им пука при толкова грижи за оцеляването. Цирк!