Цената на времето
Всички сме виновни, че част от подрастващите са консуматори - на лоши привички, на унизяващи пороци, на престъпни страсти
/ брой: 36
Обичам да седя в двора на Боянската църква. Там е тихо, тихо - като се изключи тропотът на туристите, шумоленето на листата, пърхането на птиците. Потапям се в далечно време... Заглеждам се във фасадата на църквата, във величествените секвои. Облягам се на техните могъщи дънери, притварям очи и черпя от силата им. Долавям гласа на екскурзоводката, която разказва: "О, тези секвои са бебета! Защото са на около стотина години! Засаждани са от Фердинанд. Секвоите живеят към 4000 години. Тези дървета се наричат още мамонтови, исполински борове. Достигат 150 м височина, а обиколката на дънерите им е чудовищна - до 50 м".
Паустовски пише, че в Калифорния има секвои на над 3000 години. По времето на Омир са били вече големи дървета, а при Колумб - великани! Извисявам поглед нагоре, нагоре! Умът ми се удивлява, а душата си чувствам като перце - лети, лети във... времето. Катеричка пробягва по ствола на близката секвоя и ме приземява.
Времето, времето... Какво чудо е то!
Кога дъщеря ми протягаше ръчички, аз я помамвах с ръце и с глас и тя правеше първите си плахи стъпчици! Кога и внучките ми проходиха! Голямата е вече малка госпожица, а малката, занимателна и капризна пухкавелка, тича, смее се, настоява да й чета! И всичко това кога стана? Все във... времето!
Какво всъщност е времето? Нито го виждаме, нито го чуваме, нито има мирис, нито цвят! Виж - чувстваме го! Особено когато ни се натрупат годинките! Не можем с ръце да го уловим, а е в нас, ние сме в него - живеем в него, живеем заедно с времето. После ние се изгубваме, а то, времето, остава! И поема следващите...
Добре, че често не мислим за нашата преходност, че живеем, като че ли сме вечни. Защото иначе
ще се обезсмисли съществуването ни
И все пак по различен начин живеем. Едни се мъчат да се надбягат с времето - трескаво бързат да свършат много неща, да се изявят. Може би защото интуитивно знаят, че имат предопределеност и трябва да дадат на хората онова, което е в тях. Такива са големите учени, поети, писатели, изобретатели, пътешественици... Какви чудеса са ни дарили тези богоизбрани люде, които времето е погълнало, особено онези, които е взело в млада възраст! А делата им - те са останали за хората след тях! Тези гениални личности са проумели цената на времето! Всъщност бързо са усетили, че то няма цена, безценно е!
Възхищавам се на организираните хора! Обичам ги! Те не пилеят времето си. Обмислят всичко, което им предстои, и се стараят да са в крак с времето. "Да си в час" е чудесно, велико! Да си в хармония с времето, с неговите изисквания, с хората около себе си, със събитията, с работата си...
Но в последните години, когато промяната трайно се настани в нас, когато вече е пред очите ни пълнолетното поколение на "новото време" (Боже, то времето как ли ми се смее, защото е eдно - няма ново, старо!), често съм потресена от това как някои
млади хора живеят своето безвремие
Колко младежи не ценят своето време, не ценят себе си и пропиляват най-хубавите си години. Сега, когато трябва да са най-красиви, най-привлекателни, най-успешни във всичко, когато трябва да натрупат знания, умения, да изживеят радостни, щастливи мигове, те са се отдали на нищонеправене! То ги съсипва, то ги убива. И те не ми изглеждат млади! Старостта преждевременно се е вселила в тях. Леността, безделието, мързелът са ги изяли!
Защото тези подрастващи са само консуматори. Консуматори, но на какво? На лоши привички, на унизяващи пороци, на престъпни страсти. И виновници за това няма! Всъшност виновни сме всички! Защото не ги възпитахме добре! Защото въобще се отказахме да ги възпитаваме! Отрекохме се да ги учим, че всяка възраст има своето неумолимо предопределение! Не им втълпихме, не ги задължихме да живеят така, че да не изпускат времето, а да градят себе си в него, да станат истински съвременници! И резултатът е налице -
изгубихме цяло поколение
Патим сега, ще патим още и след нас ще се пати! Как да им се възхищавам на тия разпуснати, огрубели, крещящи, неприятни млади хора? Та някои от тях не са за гледане, не са за слушане! И какво ще се роди от тях? Дали поколението, което те ще родят, дали онова, което те ще създадат, ще бъде здравото, полезното, красивото, нужното?
Виновни сме всички! Защото сме търпеливи! Защото навеждаме глави и очи, затваряме си ушите и се срамуваме само в себе си! Защото не вкарахме в пътя младите хора - бъдещето си! Затова те сега не ни обръщат внимание, те са груби и жестоки с нас, готови са да ни пожертват, само и само да осъществят пъклените си стремежи за своето собствено егоистично живуркане, за лесно живеене, за бързо забогатяване, за безсмисленото си прахосване на времето!
Дълг на всеки от нас, на всеки родител, на всеки учител, на всеки гражданин е да възпита у подрастващите навици за използване на най-големия капитал, който ни се дава още с нашето идване на белия свят - времето! И да знае всеки, че то не е безкрайно за него! То ни е строго определено! И трябва да го ценим, да го използваме максимално. И да се уважаваме, ценим и обичаме, защото не знаем колко време ще бъдат с нас и до нас любимите ни, нужните ни хора!
Всичко това го има във вечната поезия, в стойностната литература, в класическата музика, но нали сега отново учим това ново поколение да се обърне пак към четенето, към книгата, към вечното изкуство? Колко ще го научим, то времето ще покаже! Много лесно изпуснахме питомното, затова
сега гоним дивото
и предстои още много да го гоним - ние и поколенията след нас! И трябва отново да го облагородяваме! Дано успеем скоро! Защото ще ни се подиграва, ще ни се киска жестоко времето! Какъв позор! Да не си възпитаме децата и внуците! Няма по-голямо наказание от това! Направихме го, защото се стъписахме от ужасяващите промени, от това, че ни обезсмислиха труда, че ни отрекоха годините, преживени в безотвержен труд, в строене, в градеж. И защото дадохме и продължаваме да даваме всичко от себе си. Защото безрезервно се раздаваме, защото не знаем, че трябва да се самосъхраняваме. Защото не се ценим, защото не ценим собственото си време, което изтича...
Станаха много тъжни тия мои мисли за времето и хората в него! Но има нужда човек да се размисли, да премисли - и себе си, и времето си. И ако може да промени - и себе си, и хората около себе си, да преоцени и възгледите си за собственото си време и за времето, в което живее.
Надежда обаче винаги има! Тя е в това, че все пак имаме и много млади хора, които са ни гордостта! Това са талантливите ни дръзновени учени, младите ни музиканти и певци, спортисти, които запознават света с България и славят родината. Никое време не е успяло да спре изявата на голямата дарба. Може би в това се състои съществуването, равновесието...
То, времето, все пак бди над нас, милее за людете, които живеят в него... Дали е така? Вие как мислите?