Сиври-сини

Илия Бешков го наричал Сиври-сини, поспестил е турското сиври-синек, сиреч комар, да не докачи младия си приятел, а Сивриев не дръзвал да поправя грешката. Обръщението го изпълвало с гордост, дори си вярвал, че е негов син... Художникът е другарувал с мнозина - на маса, в ателието, в песните, но пред малцина е разсъбличал душата си, както направи това пред Станислав Сивриев - един от малкото бешковоизбрани.
Сиври-сини се оказа "прилежен ученик на своя велик учител и като немирен син на народа си" събра в книгата "До видело" златни страници от безсмъртното слово на Бешков и доказа, че излиза от неговия ръкав. Ала както във всяка българска направа, намериха се люде да вгорчат живота на Сивриев - бил дописвал и доукрасявал думите на интервюирания, злобно (а и завистливо: защо той, а не аз!) хвърлиха съмнения около начина на записване, сиреч върху автентичността на текста. Та си мисля "за печалбата - загуба и за загубата печалба" - основната теза в книгата на писателя "Като печелим - какво губим". Безкрайните часове, прекарани "до видело" с дядо Илия, са го лишили от времето, в което "ще коси своята ливада", но при всички случаи богатството от общуването с такъв самобитен ум е оставило дамга у живописец на словото, какъвто е Сивриев.
  Ако искаме да наместим писателя в някаква координатна система, ще трябва да се съобразим и с духовното му братство с личности като Константин Петканов, Константин Паустовски, Константин Константинов, Александър Гетман, Светослав Минков, Ламар, Иван Радоев... Но да оставим настрана литературните влияния и въздействия, макар че нищо не изниква от нищо. Станислав Сивриев бе проумял, че никой не може да му "отнеме правото да решава мира със себе си, че загубата на такъв мир е начало на самоопустошителна война". Може би "вината" е и в неговия "вилает" - Родопите с родното Даръ дере (Златоград), с високите нравствени аршини на някогашните занаятчии, с твърдия колибарски характер на родопчанина, който живее слят с природата и омъдрява с песни, приказки, утешава се с гайди, и не най-накрая с мъдрите съвети на баща му. За да се убеди той - партизанинът, фронтовакът, загубил око във войната, офицерът, редакторът в "Български воин", че светът е стар, но какъвто и да е - върти се, но "на никого не ще остане". Това е темелът на Сивриевата моралистика - неговите постулати за красиво и грозно, истина и лъжа, правда и неправда опират в народната вяра. "Който не е втъкан навреме в народната черга, няма начин да присъства там освен като кръпка". И още - неговият хуманизъм: "На човека ни месото му се яде, ни гьонът му се работи - една дума има в него..."
  Станислав Сивриев не остави ливадата си неокосена, макар да си отиде от белия свят само на 64 години. А ако не бяха се "сбрали дните му" през 1989 г. (не дочака разрушителния преход), сега щеше да окръгли деветдесет. Не е по силите ми да прогнозирам какво би написал днес, но каквото и да е то, ще да е четиво за умни читатели, за мислещи хора. Които отъняха, но това нямаше да го стъписа... За мислещи хора са книгите, които ни остави: "Хората са навсякъде", "Завръщане след бягство", "Върти се, върти се", "Фронтова дреб", "Когато бях офицер", "Като печелим - какво губим", Ръжено кафе", "Когато косих ливада", "Искри от искри", "До видело". Критиците с имена и титли ги отминаваха на едър бод, защото "огнивото му търси острото на кремъка и вади искра от искра". Като че ли тъкмо "умността" ги стряскаше, също и тъгата в тях (мислещият човек е тъжен!), плашеха ги и страховете на писателя - от "лоясалите души", покачили се във властта, от превръщането на човека в конфекцийка, от нарушеното равновесие в природата, от феминизирането на мъжете (светът се напълни с катъри, дето нямат семе!). В писанията му има вълчи капани, види ли рана, бърка с пръст в нея, затуй бе подминаван от официалната критика, която видя жанрова разнородност, а не виждаше неканоничността и нестандартността у особняка писател, който вкара в прозата непохабена народна реч, и то в нейната живо говорима форма. В повествованията си е миниатюарист, сякаш бе верен на своя герой Радул: "Човек не бива да се накахва в работа, за която няма бой". В писането не си щадеше рахатлъка, то бе за него удоволствие, дори свещенодействие - винаги ритуално с писалка поправяше текстовете си със ситно изписан красив почерк. С него ми е писал и скъпи за мен днес писма с обръщение "Достум Коруолу!" и автографи като тия: "На амуджата Тодор - внук на стария Коруя - да не гасне огънчето и искрата да свети!", "На Коруята - да губи с мярка, печалбата си е друго нещо...", "Жив, здрав и перото да се топи в собствената кръв". И за поука накрая ще припомня какво написа този голям народопсихолог в изповедта пред Георги Чаталбашев. На въпроса: "Кои качества у българина цените най-много?" отговаря "Търпението", а "Кои укорявате?" отговорът е пак "Търпението".