От редактора
Не плачете за НАТО...
/ брой: 61
Днес няма да плача със сълзи от радост. Не и по този повод.
Рева един известен наш атлантик, когато преди 15 години България стана член на НАТО.
Днес просто ме е срам. Защото това е една от черните дати в нашата история.
Тогава България беше закачена, вече официално, на синджира на НАТО, за да лае като малко пале по заповед на Чичо Сам. Тогава, без да ме питат, българските политици ме направиха мълчалив съучастник на една престъпна групировка, която под предлог, че осигурява защита, налага своето, разбирай американското, влияние с оръжие върху света.
Групировка, която пет години преди това извърши най-бруталното престъпление в края на 20 век - агресията срещу Югославия. Срещу една суверенна православна християнска държава. Без съгласието на Общото събрание на ООН. С утежняващи вината обстоятелства - бомбите с обеднен уран, които експериментално се сипеха върху мирното население и които продължават да нанасят своите поражения и днес.
Аз обаче не можах да сдържа сълзите си тогава, когато разговарях с онова малко сръбско момченце с балонче в ръката и сини като небето очи. Толкова нереално на фона на димящите сгради, виещите сирени и падащите бомби и ракети.
Разговор между две поредни бомбардировки. На фона на небето, което не бе синьо.
То искаше да ми подари балончето си, но аз не го взех, защото нямах моралното право. Правителството на моята страна беше подкрепило войната и беше отворило небето си през него да минават сеещите смърт метални хищни птици.
Защо ни предадохте, братя? Това ме питаха непокорните сърби и аз нищо смислено не можех да им отговоря.
Но сложих мишена на гърдите си. И бях заедно с тях на мостовете, пазени с тела от летящите ракети.
Тази групировка, която дали официално, дали неофициално, под формата на съюзници, се появи и в Ирак, и в Либия - там, където има американски интереси и много петродолари. И превърна тези държави в руини.
Там бяха изпратени и наши войници...
Няма да забравя спомените на един от тях, който ми разказваше какви зверства са били извършвани в тези страни от натовските "умиротворители".
И затова ще стисна ръката на достойните български политици, които ще имат смелостта да гласуват излизането ни от НАТО.
И когато това стане, няма да плача от радост. Натовците не заслужават да виждат сълзите ми. Само онова малко момченце, което, вярвам, е станало достоен човек.
Обаче ще бъда спокоен и горд, че и моята родина България най-накрая е достойна и суверенна страна.