Без Дянков по дянковски

В словото на държавния глава г-н Плевнелиев по повод наложеното вето над актуализацията на бюджета дочух нещо, което предизвика у мен спонтанен изблик на смесени чувства. От една страна, президентът някакси между другото заяви, че би подкрепил не един, а дори 2 млрд. лв. заем, стига тези пари да се вложат в развитие и заетост. С което безапелационно и трогателно зае позицията, която вече повече от пет години изповядват в многобройни писания отритнатите опозиционни макроикономисти от моя сорт, а по-конкретно проф. Иван Ангелов, проф. Ганчо Ганчев, проф. Кръстьо Петков, проф. Гарабед Минасян и др., главно от академичните среди. На което от неакадемичните, но дежурни по масмедиите среди им се отговаря с лозунга-заклинание "фискална дисциплина". А по времето, през което Дянков свободно и безнаказано си разиграваше коня, ние даже получихме от устата му оценката "малоумници", с която още на момента заявихме, че се гордеем. Защото най-малкото, както е писал Великият бард, всичко се опознава в сравнение.
Е, хубаво, там някъде по политическите върхове най-после някой донякъде е загрял, че с наличната безпарична диета в икономиката и със севернокорейско упование на собствените сили кризата у нас току-виж се проточила безкрайно и независимо от европейските подеми и спадове. Но заради голямото закъснение в загряването как човек наново да не спомене поне мислено наличните повсеместно "албански реотани" в нашенските управленски среди. Както и да е, на проблема ще се върнем още веднъж в текста накрая.
Триумфалното шествие на

свещените неолиберални крави

наречени "мнимална държава", "свободен пазар" и "отличник по финансова стабилност в ЕС" причини не само дългогодишната икономическа стагнация в България, господството на монополите и доминацията на олигархията. Общественото съзнание бе резултантно увредено до пълна неузнаваемост.
Как примерно се съчетава разпространеното "протестно" убеждение, че заемът от 1 млрд. лв. ще зароби поколения напред, с течащата по телевизиите реклама на потребителски кредит на търговска банка "за почивка в екзотична дестинация" с размер до 10 000 лева и с фиксирана лихва от почти десет процента? Разхвърляна на глава от населението, главницата по държавния заем прави по 140 лева на човек, което е почти 36 пъти по-малко от онова, с което евентуално би могло импулсивно да се самозароби едно двучленно семейство. Пък и лихвеното натоварване при един бъдещ държавен заем от външните пазари, както показва опитът, ще бъде под и около 5% годишно, с други думи, два пъти по-малко от "потребителското".
Така че нека "човека от улицата" да не го заблуждаваме със съмнителни възгледи относно държавните макрофинанси, където сериозните познания обективно са достъпни за ограничено число, добросъвестни при това, професионалисти. Вместо това значително по-добре е средностатистическия българин да го просветим относно това, кога има смисъл едно физическо лице да тегли кредит и кога не. И в конкретност, че при сегашните картелни лихвени проценти на търговските банки у нас кредитът за бизнеса и за отделните индивиди обективно може да се окаже от полза за друг освен за кредитодателя само по много, много рядко изключение.
Да се върнем обаче към главния въпрос, с който започнахме. На България не само през тази година, но и през идните поне пет години

са й нужни външни заеми

Базовият възглед в контекста е, че икономиката в криза изпитва дефицит от финансови средства и задвижването й може да дойде само с инжектирането на пари във вътрешния оборот. Но въпросното инжектиране не може да става безразборно, нецелево, "непрозрачно", както е казано. При харченето на заемите държавното управление задължително трябва да гони максимален мултипликационен ефект. Какъвто доказано може да дойде най-вече от инвестиции в базова инфраструктура. В такъв смисъл са и актуалните, в случая много правилни съвети, които ни дава и МВФ. Заедно с инфрастурктурното развитие у нас положителен икономически ефект може да дойде също по линия на създаването на конкуренция чрез рефинансиране от държавна банка на закъсалия среден и дребен бизнес.
Вярно, втората половина на 2013 г. се очертава по-скоро като пауза в инфраструктурното ни изграждане. Проектите за 2014-2020 г. предстои да стартират догодина. А за да стартират те както трябва, на първо място тях е необходимо да ги има и да са съгласувани с Брюксел. А на второ - за инфраструктурните проекти би следвало да е осигурено националното съфинансиране. Точно във въпросната сфера средствата трябва да дойдат, съвсем не както правителството на ГЕРБ го правеше, за сметка на публичните социални разходи: образование, здравеопазване, пенсионно дело. Съфинансирането за следващия програмен период трябва да бъде осигурено главно по заемен път. При това заеми следва да се търсят не само на международните финансови пазари, но и от световните финансови институции, на междуправителствено равнище, както и приротетно от Европейската инвестиционна банка.
Сега отговор на много болезнения въпрос.

Как един ден ще връщаме парите?

Модерният възглед за държавния бюджет е този за "симетричното му реагиране" на икономическата конюнктура, този за своеобразната синусоида, която бюджетът следва да изписва във времето. При криза се възприема политиката на бюджетни дефицити, която обаче се прилага по строга, разписана  с реалистичен времеви хоризонт програма, предвиждаща задължително компенсиране на дефицитите при навлизане на стопанството в оживление и подем.
На България не е потребно по-нататък да се придържа към законно закрепения Дянковски критерий от 2% от БВП дефицит годишно. Последният се явява излишно самоналожено ограничение, истинско регулативно недоразумение. 3% от БВП е общоевропейски възприетият норматив според подписания и от нас Фискален пакт. Страната ни понастоящем се намира много далеч от 60% брутна задлъжнялост спрямо БВП, така че за следващите години има потребната свобода на действие. Дали ще качваме задлъжнялостта на 25%, на 40% или повече, е въпрос на сериозна дискусия от специалисти, не по площадите. Площадите формулират в най-добрия случай искания, не решения.
И не че това всичкото го пиша за пръв път. Ама прословутите "албански реотани"!? Защо обаче, макар и метафорично, да продължаваме да обиждаме нашите балкански съседи албанците, щом става дума за неизкоренимо българско явление? За да прехвърлим по навик за пореден път от болната глава на здравата? Албания например от догодина ще отмени плоския данък.