С пяна на устата и с чернилка в душата

Втора част


"Как могат богатите да убедят бедните да използват политическата си свобода, за да държат богатите на власт? Ето в какво се състои цялото изкуство на консервативната политика в ХХ в."
Енюърин Бевън (1897-1970 г.) - британски лейбърист от Уелс


Проблемите, породени от неравнопоставеното социално положение на капиталистите и пролетариата - една кървяща язва в социалната действителност, са принудили отделни по-далновидни представители на класата на частните предприемачи, загрижени за устоите на капиталистическото общество пред опасността на евентуални революционни катаклизми, да предложат - макар и палиативни, - мерки за подобряване на социалното положение на наемната работна ръка.
Не само в условията на зараждащия се т. нар. див капитализъм в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в., но дори и понастоящем реалността в отношенията "наемна работна ръка - капитал" ги легитимира като твърде далеко от оптималния вариант, описван от Робърт Оуен (1771-1858 г.). Същият с основание е считан от изследователите на научния мениджмънт за "първия в света просветен мениджър". Произхождащ от занаятчийско семейство, той е в детайли запознат с жестоката социална цена на индустриалната революция в Англия и на процеса на първоначалното натрупване на капитала, съпроводен с брутална експлоатация и насилие. Имайки възможност по-късно да участва в предприемаческа дейност и да управлява големи фабрики, той в дълбочина анализира социалните проблеми. Робърт Оуен пръв осъзнава и формулира

основния проблем на производството,

имащ двойствен характер: от една страна, една фабрика трябва да произвежда качествени стоки при разумна цена, а от друга - да дава пример за добри междуличностни отношения. Като управленският персонал има за задача да уравновесява икономическите цели и човешките отношения в производството.
Към края на ХІХ в. в Съединените щати вече са налице сериозни предпоставки за теоретично обобщение на огромния фактически материал, свързан с управлението на икономиката, натрупан дотогава. Една от водещите измежду тях е необходимостта от туширане на острите противоречия между наемната работна ръка и капиталиста - работодател.
По-късно в управленската наука се появяват т. нар. школи за човешките отношения. За разлика от представителите на движението за научна организация на труда, привържениците на "школата за човешките отношения" смятат, че най-важният фактор в производствените отношения са хората, а не организацията. Тяхната теза е, че от желанието на хората за активна работа зависи в най-голяма степен ефективността на производството. Ето защо те насочват своите усилия към изследване на социално-психологическите характеристики на хората, взаимоотношенията между тях и ролята на различните мотивационни фактори върху тяхното поведение.
Оливър Шелдън (1894-1951 г.) - един от представителите на "школата на човешките отношения", в своя класически труд "Философия на мениджмънта" излага социалните задължения на бизнеса към обществото и персонала, между които:
1. Максимално заплащане, което да осигури задоволство у работната сила и да намали конфликтите. Задължение на бизнеса е да премахне бедността в обществото.
2. Достатъчна почивка - работното време не трябва да бъде неоправдано дълго, за да може да бъде осигурена достатъчна възможност за почивка. Съразмерната почивка е важна за доброто здраве, за поддържане на физическата енергичност и трудов дух, а това според Оливър Шелдън е много важно условие за висока производителност и ефективност в индустрията.
3. Намаляване на изтощителната работа.

Тази "библия" и нейните "заповеди"

за отношението на капиталиста-предприемач към ближния си "брат"/"сестра" - наемна работна ръка, остават като правило в сферата на благопожелателните фантасмагории с утопични резултати. И ако в историята са отбелязани известни положителни промени в положението на пролетариата, то това е вследствие на неговата упорита и самоотвержена борба за по-сносен живот. Тези сблъсъци между труда и капитала са съпътствани с десетки хиляди убити пролетарии, протестиращи срещу нечовешките условия на живот. Още повече са ранените измежду тях.
Дълъг е списъкът на конкретните кървави драми. В Лион (Франция) през 1831 и 1834 г. избухват въстания на жестоко експлоатираните тъкачи, безогледно смазани от изпратените от властите войски. Убитите работници са стотици. За сломяването на второто Лионско въстание през 1834 г. властите използвали артилерия. Войските безмилостно разрушавали къщи, разстрелвали не само въстаници, но и мирни жители.
Най-ярка проява на класовата борба в Съединените щати е започналата през септември 1919 г. със стачка на работниците от стоманодобивната промишленост, която обхванала 365 000 души. Срещу стачниците в единен фронт застанали собствениците на Стоманения тръст и правителството. Полиция, войски, въоръжени наемници, заплатени от магнатите в стоманодобивната промишленост, били хвърлени срещу металурзите. Много работници били убити, хиляди хвърлени в затвора.
През 1918 г. във връзка с по-нататъшното влошаване на положението на наемната работна ръка във Великобритания вълненията сред работническата класа ескалират. За да сложи край на тези недоволства и да сплаши целия английски народ, полицията и войската на 16 август 1819 г. разгонват масовия митинг в Питърсфилд, близо до Манчестър, където се били събрали повече от 80 хиляди души. При жестокото смазване на работническото вълнение били убити 15 невъоръжени демонстранти, а над - 400 ранени.

Безмилостната разправа с протестиращите    

придобила сред английския народ наименованието "битката при Питерло" (по аналогия със сражението при Ватерло). От друга страна, английският парламент приел в спешен порядък серия от реакционни закони, които да възпрепятстват борбата на трудещите се за защита на техните права, както и за подобряване на условията им на живот. Като същевременно били наложени ограничения върху митингите и събранията, както и върху свободата на печата.
Персоните, които бълват огън и жупел срещу научния комунизъм и неговата политическа практика на държавен социализъм в Съветския съюз и държави от Източна Европа, напълно съзнателно покриват с пепелта на забравата необорима фактология срещу тяхната теза за "прелестната" представителна демокрация в страните с капиталистическа икономика.
Тези обстоятелства, "свенливо" премълчавани от антикомунистическите логорети, са доказателство за тясната връзка между съветския тип социализъм и социалната реформация на капитализма, което е действие, породено от външна принуда - именно поради съществуването на друг род социално положение на наемната работна ръка в страните с държавен социализъм. Тази връзка е демонстрирана в това, че след изчезването на реалния социализъм в Европа, започна

масирана атака срещу придобивките

вследствие на социалната реформация: опити за възстановяване на всевластието на пазарния диктат, комерсиализиране и приватизиране на колективните системи в унисон с Вашингтонския консенсус; отдръпване на държавата от ангажиментите спрямо плащанията в социалната сфера, данъчно и трудово законодателство в унисон с интересите на глобалните финансови потоци.
Настъплението срещу социалните завоевания е не само напън за реставрация на дореформирания капитализъм, но то е и абсолютно враждебен опит спрямо интересите на наемната работна ръка да бъде създадена нова неолиберална структура на взаимоотношенията между труда и капитала, в условията на планетарно доминиране на класата на частните предприемачи над мнозинството от населението.
Ето защо алармистите срещу "призрака на комунизма" с пяна на устата изливат чернилката в душата си, породена от параноичната паника срещу варианта да се пръкне план за социален инженеринг, който да чертае възможността за разрешаване на основното противоречие не само на миналия век, но и на сегашното столетие - между труда и капитала, в некапиталистическа или посткапиталистическа обществено-политическа система.

* - Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.