С пяна на устата и с чернилка в душата

Първа част

"Когато в гърдите ти пламне гняв, дръж си езика зад зъбите, за да не се разлаеш без причина."
Сафо (края на VІІ - началото на VІ в. пр.н.е.) - старогръцка поетеса от остров Лесбос


По външен вид те не са еднакви. По възраст - също. Произхождат от различни националности. Всред тях има както представители на силния пол, така и - макар и значително по-малко на брой -  нежни създания с Евина осанка.
Всички тях ги обединява в едно основното им занимание. Госпожите и господата са алармистите, които бият нонстоп набат срещу смъртната опасност, наричана от тях "комунизъм". Още от мига на нейното зачеване - там някъде около средата на ХІХ в., когато Карл Маркс и Фридрих Енгелс създават теорията на научния комунизъм. Оттогава, та чак и до днес, поколение след поколение те - кохортата "антикомунисти", - надуват сирените на глобалната тревога.

Дълъг е списъкът на персоните,

ваяли с длетото на словото си призрачния вампирясъл комунизъм. За разлика от мнозина техни пишещи събратя хайлази, които описват живота, като са се вторачили по периферията му, те - "антикомунистическите трубадури", са забили взор в епицентъра на драматичния сблъсък. Кой кого?! Той - комунизмът, или тя - буржоазната демокрация.
Всъщност, както според Карл Маркс, а по-късно и според Владимир Улянов (Ленин), парламентарната демокрация е форма на господство на буржоазията, затова те обосновават предимствата на преките пред представителните форми на демокрацията, както и идеята за сливане на изпълнителната със законодателната власт. Карл Маркс достига до такива изводи, след като е анализирал опита на Парижката комуна от 1871 г. в "Гражданската война във Франция": "Комуната беше съставена от градски съветници, избрани от различните райони на Париж по силата на общото избирателно право. Те бяха отговорни и можеха да бъдат отзовани по всяко време. Тяхното мнозинство се състоеше, разбира се, от работници или от признати представители на работническата класа. Комуната трябваше да бъде не парламентарна, а работеща корпорация, едновременно изпълнителна и законодателна".
Преди години проф. Збигнев Бжежински, в отговор на един журналистически въпрос относно ситуацията в страните от Централна и Източна Европа, намиращи се тогава в условията на т. нар. преход, твърде безкомпромисно, но същевременно в напълно академичен стил типологизира тази общност като "държавите, които преди наричаха себе си "социалистически".
Едно интелигентно, но и иронично вербално намигване към самата същност на политическата практика в Съюза на съветските социалистически републики (СССР) на марксистко-ленинската идеология. Твърде бързо изпратила в музея на революционния ентусиазъм мобилизиращия лозунг "Вся власт советам!". А самите  институции на властта останали само формално да функционират. И мутирала идеята за социалистическа демокрация във високоустойчив екземпляр на партократичния бюрократизъм.
По аналогичен начин обявените в Източна Европа след края на Втората световна война като органи на народно самоуправление съвети (комитети), избирани чрез общо избирателно право и отговорни, тоест подлежащи на отзоваване, много скоро се превръщат в местни органи на властта, подчинени изцяло на централната администрация. И още един индикатор на техния минимизиран капацитет за властприлагане - те не изместват парламентите.
Резонно изниква въпросът: "Защо алармистите за "комунистическата опасност" срещу демокрацията - и то именно в нейния представителен вариант - не надуят мобилизационните сирени за усъвършенстването на тази т. нар. демокрация? За да се превърне тя в субстанциална, сиреч да се изпълни със съдържание, което да съответства напълно на наименованието "демокрация" -

управление в полза на демоса,

тоест на бедното мнозинство от населението, както първоначално се е зародила демокрацията като модел за държавно управление в градовете републики на древна Гърция, най-типично в полиса Атина през V в. пр.н.е.
За да бъде отговорът задълбочен и разностранен, е важно да знаем кои са индикаторите, по които да оценяваме дадена конкретна форма на държавно управление. За улеснение ще използвам формулираните в книгата на Цветан Тодоров "Новият световен безпорядък. Размисли на един европеец" шест ценностни критерия за принадлежност към европейския манталитет: рационалност, справедливост, демокрация, индивидуална свобода, светски характер на обществото и толерантност.
Колкото се отнася до рационалността, именно икономическата рационалност е алфата и омегата, описващи функционирането на капиталистическото общество. Тази приложна доктрина, посредством господстващия понастоящем глобален неолиберален модел, е довела до неприемлива комерсиализация на фундаментални обществени услуги и дейности, каквито са образованието и здравеопазването, като лишава големи маси от населението частично или изцяло от тези услуги. От друга страна, икономическата рационалност взривява научно обоснованите екологични изисквания, спазването на които е незаобиколимо условие за съществуването на живота върху планетата Земя.
Но тъй като държавният социализъм, идентифициращ се със съветската система, не успя да спечели икономическото съревнование с капитализма, "трубадурите на антикомунизма" масово манипулират това обстоятелство, за да оправдаят доминирането на икономиката над политиката. Като оспорват тезата, че не всички дейности в социума трябва да бъдат подчинени на диктата на голата икономическа рационалност, че тя не бива да доминира над всичко в обществото, включително и над неговата система от ценности.
Вторият индикатор - социалната справедливост, е ахилесовата пета на апологетите на либералната представителна демокрация. Факт е, че въпреки множеството си недостатъци, в системата на държавния социализъм бяха полагани целенасочени и планомерни усилия за социално-икономическото и културното развитие на обществото.
Самата поява на марксисткото учение като теоретична основа за социален инженеринг е с цел преодоляване на експлоатацията на наемната работна ръка при частнокапиталистическата форма на производствени отношения, следователно има у себе си втъкана идеята за социална справедливост. Ето защо, макар и непоследователно - и то след осигуряване на

комплекс от привилегии за управляващия елит,    

- са положени усилия за намаляване на неравенството в социалната сфера. Социалната справедливост не е реализирана последователно, обаче съществува не единствено като пропагандна постановка, налице е реално и успява да установи нормативни граници на относително малки разлики - сравнени с действителността в капиталистическата обществено-политическа формация - между най-високите и най-ниските доходи.
Точно този - за социалната справедливост, - и е индикаторът, който антикомунистическите "теоретици" всячески избягват да прилагат при сравнителната оценка между държавния социализъм и капиталистическата система. Макар че е достъпна в публичното пространство обилна фактология, свидетелстваща по безспорен начин за все по-разтварящата се ножица на социалното неравенство в държавите с т. нар. представителна, тоест буржоазна демокрация.
Ето защо в целенасочените кампании за манипулиране на масовото съзнание предпочитаната тематика е ограниченията върху индивидуалната свобода и нетолерантността към политически възгледи, различни от официално монополната марксистко-ленинска идеология.
Всъщност какво представлява понятието "свобода" за отделния индивид?
Съвременното общество може да бъде справедливо към своите граждани и перспективно в развитието си само когато хармонично съчетава тяхната свобода за самоизява с дейността им за общото благо. Обаче

свободата на всеки човек

има три несводими една към друга сфери на проявление: фактическата свобода, определяна от благата, с които той разполага; формалната свобода, измервана с неговите права в обществото; и пълната свобода, която той постига при преодоляване на духовната си ограниченост. На свой ред неговата фактическа свобода има три взаимно допълващи се страни: личните му качества - физически и духовни, с които той разполага, като използва себе си, признатата му собственост - материални, живи и идеални вещи, с които той законно може да разполага, и социалното му  положение, с което той неотменимо разполага. Поради това отделните хора съществено може да се различават един от друг по фактическата си свобода.
Ето защо в капиталистическото общество "свобода" съществува и като идеално понятие, и като реалност. Тази реалност е напълно различна за представителите на капитала и за онази преобладаваща част от населението, което е наемна работна ръка.

Следва

* - Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.