Публицистът и глутницата

Бащата на съвременната българска публицистика; издателят на 5 вестника и едно списание; създателят на СБЖ; първият директор на БТА; кореспондентът на "Ди цайт", "Дейли мейл", "Нойе фрайе пресе" и "Фосише цайтунг"; журналистът, който говори на родните езици с всичките си чуждестранни събеседници; офицерът, оживял под купища трупове при Дъсчен кладенец; героят в две войни; най-влиятелният човек в държавата; кумирът на дамите от хайлайфа; най-изисканият кавалер, щастливо женен за първата красавица на царството - изящната Виола, дъщеря на Екатерина и Петко Каравелови; той е импозантен, неизменно с бяла жилетка, бяла папийонка, бял копринен шал и златен ланец; той е в центъра на всички светски събития, има ложа в Парламента и в Народния театър, в "Юнион клуб" го чака неговата маса, пие си кафето в "България" и пуши само тънки пури.
Един блестящ мъж с блестящо бъдеще.
Един блестящ публицист с жестоко бъдеще, което го дебне в полицейските подземия.
Той не признава никакви величия. Освен "Негово величество Народът" и "Негово величество Езикът". Българският народ и българският език. И най-вече, и преди всичко - Свободното слово на Свободния човек. Този Свободен човек, този рицар на Свободното слово, е самият Хербст. 
Той е страшно неудобен, казва и иска неща, които не са нито за искане, нито за казване и с безподобния си инат предизвиква и разваля на цял свят спокойствието.
Спокойствието на политическия слугинаж, който се възторгва и разстила пред чуждия интерес, и предава, и продава държавата заради своя си интерес.
Спокойствието на политическите мамелюци, тартюфи и писалконосци на режима, вместили "в себе си толкова подлост, глупост и низост". Днес славословят въпросните мамелюци и ги почитат. Както някога. Това "някога" се завърна с всичките си прелести - умствен мързел, лицемерие, лакейство, невежество, демагогия, подлост, полицейщина, политическа безнравственост, обществен цинизъм, цензура.
Спокойствието на цензорите, които "като птицата щраус крият главите си в пустинния пясък, а излагат задника на властта".
Спокойствието на демокретените от Демократическия сговор, който "винаги е заявявал кратко, ясно и на всеослушание: обичай ме, ако не - ще те изям".
За Хербст политиката това е "да застанеш нейде". И той застава - "на страната на унижените и оскърбените". Това е неговата свободно избрана позиция на свободен човек. Той, който никога не е членувал в БКП, написва едно късичко изречение: "Аз съм комунист". Това е повече от предизвикателство. Това е избор. Това е смъртна присъда.
За Хербст журналистиката е "истинският, постоянно действащият парламент на една държава". На фона на дирижирания парламент, на фона на помийната журналистика, която не се отличава от днешната помийна журналистика, Хербст и неговото слово се превръщат в институция, в истинския, постоянно действащия парламент.
Той е пристрастен, защото "безпристрастен, хеле пък безстрастен вестникар, е журналистически евнух". А всяка власт обича такива "журналисти" - евнуси. Та да славословят нейната харемна политика.
Той е гневен, но гневът му "не е насочен против някого или някои, а против нещо, нещо тъмно, адско, против нещо, което като олово тежи върху поривите, постъпките, намеренията, мислите, думите". 
Той съзнателно предизвиква тъмните сили да смъкнат своите маски, за да видят всички какви чудовища, каква духовна пустиня, каква нравствена мизерия крие този маскарад на овластени престъпници.
За него журналистиката не е стока, не е машина за печатане на пари, не е партийна слугиня или политическа метреса, а обреченост за истината. Истината, за разлика от овластената, хищна и престъпна посредственост не се нуждае от лакеи, а от воини.
За Хербст няма нищо по-ценно от свободата на съвестта. За тази свобода той ще плати с живота си. Защото по-добре е да плащаш за свободата си, отколкото да плащаш със свободата си, да я размениш за временна слава или измамно величие. Това е публицистиката - талантът да бъдеш свободен.
Хербст не пише истината само заради собствената си чиста съвест. "Борбата с тъмните сили водя за вас - казва той на читателите. - Моята полемика е ясна. Тя не е моя. Тя е ваша. Аз я водя от ваше име, за моя сметка и на мой риск".
Никога няма да разберем Хербст, ако не знаем тези негови думи: "Предпочитам да ме дерат с кремък, но да не ми вадят душата с памук. Не защото кожата ми е нечувствителна, а защото душата ми е много чувствителна... Защото аз вярвам и в това, че прашецът от крилцето на най-дребната пеперудка, запалена от някой стихиен пламък, може да предизвика катаклизъм във всемира".
През 1925-а глутницата на Цанков предизвика катаклизъм във всемира - хвърля в пещите на парното на Обществената безопасност Йосиф Хербст. Жив. Понеже нямало фашизъм...