Послепис за Апостола...

Послепис, защото не ми се ще да участвам в странната и срамна препирня, която съпровожда всяка годишнина на Апостола, но и не мога да остана безучастен, когато се осквернява светлата памет на най-великия българин. Такава е тъжната истина, волно или неволно, засипваме, затулваме с глупостта си и с мизериите си великолепието, подвига, светостта, ако щете, на едничкия българин, пред когото уж всички се прекланяме. Излишни са, пък и вредни, емоционалните словоизлияния, в които ни убеждават, че майката на Апостола не подавала жито за помен и гордо заявявала:"Помен се прави на мъртвец, а Васил ще живее вечно!". Красиво казано е, но не е вярно, защото бедната вдовица изтлява тихо, незабелязано, още през 1878 година, преди да се порадвала истински на свободата, преди Захарий Стоянов да напише знаменитата си книга "Дякон Левски". Култът към Апостола, преклонението пред делото му, неговото безсмъртие, започва оттук, от тази книга. Още по-ненужни са писанията, разчитащи на евтината сензация, според които майката на Левски се терзаела, че синът й е разбойник, убил беззащитно момче, че направо се побъркала от мъка и срам. И това не е вярно, разбира се, щом тази българска майка е отгледала и възпитала герои, щом е превърнала невръстните сирачета във вдъхновени борци за свободата. Петър Кунчев например е виден националреволюционер, участник в Легията, четник на Ботев, сражавал се в Сръбско-турската война и с Българското опълчение, той би бил далеч по-забележим, ако не тегнеше над него тежката сянка на великия му брат. И Христо е един от хъшовете, жадуващи Освобождението, близък приятел и съратник на Ботев, който би се прославил като братята си, ако не го сразяват, твърде млад, тежкият емигрантски живот и туберкулозата. Въобще, ако искаме да отдадем на българската юнашка майка Гина Кунчева почитта, която несъмнено е заслужила, не са нужни нито парадни възторзи, нито евтини сензации. Нужни са трезво тълкуване на историческата истина и човешки разказ за нерадостния и, но забележителен живот. Няма кой да се заеме с това достойно дело, защото напоследък историците ни са заети с недостойното оневиняване на предателите на Апостола. Направо втрещяващ е фактът, че сериозни уж историци,  видни академици и професори, се нагърбиха с непосилната задача да оневинят печално известния поп Кръстю Никифоров, заклеймен за позорното си предателство още приживе, не от кого да е, а от Каравелов и Ботев, Вазов и Захарий Стоянов. Нямало достатъчно надеждни доказателства, че той е предателят, отношението към него било емоционално, превърнали сме го насилено в необходимата изкупителна жертва. И несериозни, и позорни са подобни внушения, щом съществува официален турски документ, в който поп Кръстю е назован "нашият шпионин" съвсем недвусмислено. А псевдонаучните, двусмислени умувания, че е допусната някаква грешка при превода, или че този поп е друг поп, са още по-несериозни и по-позорни. Защото няма по-категорично доказателство и за шпионството, и за предателството на поп Кръстю Никофоров от многозначителния факт, че всички съратници на Левски са осъдени, обесени и заточени, а единствен той е пуснат! И не е за вярване, че сериозни уж историци се опитват да омаловажат или изкривят тъй безспорните факти. Защото има още безспорни доказателства, защото всички от Ловешкия революционен комитет, Марин поп Луканов, Димитър Пъшков и другите категорично сочат поп Кръстю за предател, а и свидетелстват, че в него са останали комитетските пари. Нямало, видите ли, отново надеждни доказателства, а това, че докато те гният в тъмниците, поп Кръстю си вдига къща с откраднатите пари, не е ли доказателство? Наместо да признаят очевидното, историците дрънкат глупости и обясняват, че като събаряли стари къщи на Вароша, някъде около къщата на поп Лукан, сто години по-късно, се намерило злато. Това ще да е, видите ли, загубеното комитетско злато! Направо възмутително е, че за да се оправдае предателят, се оклеветяват двама достойни българи, истински мъченици на свободата, каквито са синовете на поп Лукан. Още по-възмутително е, че се гаврят историците със светлата памет на екзарх Йосиф II, като припомнят, че бил писал в дневника си, че се съмнява в предателството на поп Кръстю Никифоров. А какво да пише, като е Ловешки владика, да се гордее с позорния факт, че тъкмо в неговата митрополия, негово духовно чедо, е свещеникът, извършил най-черното предателство в българската история ли? Той бил свят човек, видите ли, и не потулвал и най-срамната истина! Дали е така, щом екзарх Йосиф II, ако не е склонен да говори за предателството на поп Кръстю, не е склонен да говори и за това, че има брат потурнак! Въобще, напъните да се оправдае най-гнусното предателство в българската история, което е и безспорно доказано и отдавна заклеймено, са голям национален срам. И нормалният човек недоумява кому е нужен този резил?
Поп Кръстю Никифоров, за жалост, не е единственият предател, защото предателите на Левски са безброй и ги тачим, това е най-удивителното, наместо да ги презираме. Тетевенският даскал Иван Фурнаджиев е първият, който предава и делото, и Апостола, предава ги съвсем съзнателно, хладнокръвно и  цинично се моли на турците да му признаят заслугата на доносник. Турските съдии, за наш срам, са по-достойни от нас, осъждат най-жестоко тъкмо него, погнусени от грозното му предателство, а ние се гордеем с бореца за свобода и му кръщаваме главната улица в Тетевен. А какво да кажем за Димитър Общи, големия герой, славния Гарибалдиец и участник в Критското въстание, чийто бабаитлъци заслепяват дотолкова Стоян Заимов, че го обявява за благороден рицар и превръща в главен герой на "Миналото"? Същият този велик революционер, който е главен герой и в съвременни произведения, е най-големият предател, направо съсипал създадената с толкова усилия революционна мрежа. Дали от глупост, или защото и той е нечий шпионин, както се твърди, този смел, но прост човек, проваля фатално Левски и революционната организация, първо като организира своеволно Арабаконашкия обир, а сетне, като предава всичко и всички, докато се пъчи пред турския съд. А какво да кажем за Хаджи Мано, Петър Желявецо и третия, които са сред съдиите на Левски, като членове на Софийския мезлич, но същевременно са и членове на революционния комитет? Вторачили сме се в нещастния хаджи Иванчо хаджи Пенчович, който е длъжен да съди Левски, защото е член на Дивана, който е натоварен с трагическа вина, а не виждаме, че сред съдиите му са и неговите съратници. Хаджи Иванчо хаджи Пенчович, въпреки високия си сан, се опитва да бъде добър българин и приема конспиративно Апостола, който се бори срещу благоденствието му, в собствения си дом, пък му дава и пари за делото, но премълчаваме това забележително събитие. Както премълчаваме, че той изстрадва трагическата си вина, че още след процеса се вайка, че е съучастник в осъждането на най-достойния българин, а после е сред инициаторите за построяването на паметника на Левски и сред най-щедрите дарители. А Хаджи Мано и другите, янлъш-революционерите, се спотайват, пък после, след Освобождението, са пак градски първенци и пак тачени, обявени са и за поборници. И след цялата тази, нашенска вакханалия, след този тъй осезаем, тъй понятен, национален позор, представете си, многоучените ни професори дълбокомислено разсъждават по въпроса: имало ли е предателство и предатели! Господ да ни е на помощ, ще кажа, щом и това доживяхме! Но нека се опитаме, все пак, ако е останала капчица преклонение у нас, се научим да тачим истински безпримерния подвиг на най-великия българин! Нека се противопоставим на тъпите и срамни инсинуации решително, да опазим святата памет за Апостола! Нека не се самоуспокояваме глупашки, като самозабравили се неблагодарници и безродници, че той ще си остане безсмъртен и без нашите усилия!....


Позиция
Нова гавра с паметта на Иван Пейчев

Бяхме почти сигурни, че разумът ще надделее над извънлитературните съображения и боричкания, над ясно политическите пристрастия, особено що се отнася до една Национална литературна награда на името на Иван Пейчев. Обществото е запознато, че преди месец и половина се разрази скандал около тази награда, вследствие на процедурни нарушения при оформянето на журито, извършени от местни заинтересовани литератори. Слава богу, кметът на община Шумен Любомир Христов разумно отмени предишния конкурс, насрочи нов с ново жури.
На 21 февруари 2018 г., журито отново се събра в община Шумен в пълен състав: Антонин Горчев - поет, Иван Карадочев - литературовед, проф. Добрин Добрев - Шуменския университет, проф. Пламен Шуликов - Шуменския университет, Десислава Златева - чиновник в община Шумен, проф. Симеон Янев, Боян Ангелов - председател на Съюза на българските писатели, Панко Анчев - литературен критик и философ, Иван Гранитски - писател и издател.
Ние, новите четирима членове на журито Симеон Янев, Боян Ангелов, Панко Анчев и Иван Гранитски, предложихме за носител на наградата Валентина Радинска - за цялостен поетичен принос и новата й книга "Уроци по мълчание", за да се излезе от скандала с предишната номинация на книгата на Петър Чухов "АДdicted". Аргументите на новите четирима членове на журито бяха не само продиктувани от естетико-художествени критерии и оценки за неоспоримото значение на поезията на Валентина Радинска, но и поради скандалния факт, че в книгата на Петър Чухов има две гавраджийски стихотворения с паметта на Райна Княгиня и Никола Вапцаров. Това компрометира наградата "Иван Пейчев" и поставя в крайно неудобно положение ръководството на община Шумен. Останалите петима членове Антонин Горчев, Иван Карадочев, Добрин Добрев, Пламен Шуликов и Десислава Златева, очевидно движени от прозрачни извънлитературни подбуди и предварително мотивирани и инструктирани, надделяха при гласуването. В знак на уважение и почит към поетическото дело на Иван Пейчев и към ръководството на община Шумен, както и в категорично несъгласие с манипулативното гласуване на посочените петима члена на журито, проф. Симеон Янев, Боян Ангелов, Панко Анчев и Иван Гранитски се оттеглиха от журито, не подписаха протокола и напуснаха заседанието, оставяйки на съвестта на останалите петима разрастването на този пошъл скандал.

Проф. Симеон Янев
Боян Ангелов
Панко Анчев
Иван Гранитски