ПЪТЯТ НА ЕВРОПА И ПЪТЯТ НА ЛЬО ПЕН

Няколко седмици след европейските избори се оказва, че един от националните победители - популисткият френски Национален фронт (НФ) на Марин льо Пен, партията, спечелила 25% от гласовете и станала първа национална сила, губи в европарламентарното състезание. Губи го в кулоарите на Европарламента. Част от идейно близките до НФ партии се обединиха в друга парламентарна фракция, около Найджъл Фарадж и неговата Партия на независимостта. С други, като партията на гръцките неофашисти "Златна зора" , самата Марин льо Пен не пожела да се обвързва. Поне засега в Европарламента няма да има група с участието на най-голямата френска партийна делегация и разочарованието на френските националисти е разбираемо.
Марин льо Пен влиза в НФ - основан и безсменно ръководена от баща й,  през 1986 година, веднага, след като навършва 18 години. През 2003 година е избрана за вицепрезидент на партията, а през 2004 година е избрана за депутат в Европейския парламент. Става президент на партията "Национален фронт"през  януари 2011 година. На европейските избори от 25 май, Партията "Национален фронт", вече ръководена от Марин льо Пен, спечели около 25% от гласовете във Франция. Нарекоха случилото се "земетресение". Успехът всъщност не бе изненада - няколко десетилетия НФ демонстрира устойчив, пълзящ, възходящ тренд. Партията обаче показва, че повече от 40 години, изгражда устойчиво електорално ядро от твърди привърженици. Традиционно НФ се схваща като партията на френските расисти и национал-популисти.
На първия тур на последните президентски избори от 22 април 2012 година Марин льо Пен получи около 18 процента от гласовете и не успя да достигне до втория, отстъпвайки на лидера на Социалистическата партия Франсоа Оланд, събрал около 29 процента от гласовете. Действащият президент Никола Саркози остана с 27 процента и загуби на втория тур. 
Сегашният резултат за НФ, разгледан ведно с успеха на британската Партия на независимостта (UKIP) и с резултатите на още половин дузина, предимно западноевропейски крайнодесни партии, провокира размисли за фундаментите на Европейското обединение и за генезиса и същността на "европейската резервираност". След 25 май големият въпрос е какво всъщност става на Стария континент.
Марин льо Пен се опитва да освободи НФ от имиджа на расистка партия. След избирането й за председател тя извърши "ребрендинг", иначе казано, нещо като "перестройка" на НФ. И ясно обяви "ние не сме крайно десни, не сме расисти, не сме  антисемити, не сме убийци..." Към Европейския съюз подхожда от позициите на евроскептицизма и често язвително го нарича "Съветския европейски съюз". Т.е, нещо твърде недемократично. На майските евроизбори тя се самоопредели като "знаменосец на визията за една различна Европа", като експресивно дефинира намеренията си: "Задачата на евроскептиците е да се спре тази разбесняла се машина, в която се превърна ЕС. Това означава да се блокира всяко следващо предоставяне на суверенни права и да се отхвърлят всички ограничения, налагани от Евросъюза, както и да се откажем от всякакви по- нататъшни разширения."
Г-жа Льо Пен твърди, че "все повече хора и народи ще се надигат срещу сегашното положение, в което са ги поставили управляващите елити. Патриотизмът се завръща. Но нашите лидери, вместо да се застъпват за жертвите на европейските политики, защитават европейската олигархия."
Антимиграционните настроения сред  французите са живителната влага за партията на Льо Пен. Нейната балансирана реторика, от една страна, не е основание да се възбуди наказателно дело за расизъм, но едновременно с това посланията й са достатъчно твърди и решителни. Мисля обаче, че именно вербалната решителност привлича избирателите. Симпатизантите твърдо вярват на фамилията Льо Пен, което не може да се каже в същата степен нито за избирателните ядра на левите, нито за тези на десницата. В крайна сметка майските избори показаха сериозно разминаване в представите и преценките на еврогражданите и на евроинституциите.

Работна хипотеза - Европа не е съвсем наясно със себе си за миграцията...

НФ може да се определи и като най-яркия и успешен пример за новата радикална десница, избуяла в Западна Европа. Всъщност, до голяма степен и поради задкулисното толериране на новите радикални десници през последните десетина години се стигна до днешната хегемония на десничарството в Западна Европа. В условията на продължителна финансово-икономическа криза част от евродесниците се изкушават да бъдат още по десни. Оказва се, че лявото е слабо, а дясното - неадекватно. Резултатът е възход на извънсистемните  партии и бурен ръст на антиелитаризма и десния популизъм. И на сцената излиза НФ. Неговото политическо поле е именно "народът", дефиниран като "хората, забравени от политиците". Този народ иска да чуе ясни решения, жадува социална справедливост, която не открива нито в националното правителство, нито в брюкселските институции. Френските градове, поне според медиите, са залети от насилие. Липсва битова сигурност. Гражданите преживяват "културен шок", породен от масовата, предимно североафриканска и близкоизточна имиграция. Социалното напрежение всмуква в себе си и критични стойности на полуизявена етническа и етнорелигиозна конфронтация. Шансът на  партиите от крайната и популистка десница, е да се заявят като "другото", "различното" и те са готови да го правят с всички средства. Петнадесет години, ако за начална точка вземем победата на Йорг Хайдер в Австрия през 1999 г., европейската левица не съумява да излезе на чисти води по въпросите за крайната десница, ксенофобията и новия популизъм.
Г-жа Льо Пен вини за днешната икономическа стагнация на Франция догмите на неолиберализма и свободната търговия. Представя си, че държавите имат право да прокарват протекционистка политика, която ЕС забранява. Според нея Евросъюзът преживява последствията от "ужасните политически решения от седемдесетте години". Марин льо Пен твърди, че ЕС е лишил французите от териториален суверенитет, икономически суверенитет, бюджетен суверенитет и законотворчески суверенитет. Вярва, че след Световната финансова криза започва процес на "възраждане на нациите". Днес тя иска да се спре деиндустриализацията на Франция.
На евроизборите НФ издигна лозунга "Не на Брюксел, да Франция!", а само броени часове след края на вота Льо Пен помоли (безответно) президента Оланд да насрочи референдум за излизането на Франция от Европейския съюз. 
Тя се обяви за по-строго имиграционно законодателство и отправи призива "Франция да се превръща в халифат": "Замислете се! Ние фабрикуваме французи. Ние раздаваме френски паспорти наляво и надясно, без да се замислим дали този човек може и иска да стане французин, способен ли е да стане?" Обяви се също срещу икономическия ултралиберализъм и "комерсиализацията на френската култура". Пожела и монетарна свобода на държавата, чрез превръщане на франка във втора валута. Впрочем, още през 2011 година тя призова Франция да се откаже от еврото и дори да излезе от Евросъюза.
Льо Пен повдигна и втори кръг от въпроси, по който левите и десните партии в Европарламента трябва да премислят позициите си - кошницата от проблеми, събираща мигрантите, ромите, евромюсюлманите, закрилата на националната идентичност на традиционните народности на Европа и т.н. И поиска много по отговорен разговор и нови стратегии.
И още един нюанс. Според Льо Пен днес Западът унижава Русия от страх. Фамилията Льо Пен смята, че Западът воюва вече не "срещу комунизма", както бе по време на Студената война, а срещу руския народ и си представя на мястото на ЕС едно междудържавно обединение на "северната (нордическата?) цивилизация"- от френския град Нант до руския Владивосток".
Деснолибералните наши политолози (то други в българските медиите почти няма), мнително - многозначително подхвърлят, че европейската крайна десница много харесвала Путин и днешна Русия, които в представите им са символи на световния антидемократизъм. Според мен допирната точка между Русия и европейското "крайно дясно", която е очевидна, е на плоскостта на утвърждаване и защита на националния суверенитет и националната държава на европейските и останалите държави.
Льо Пен и Фараж са проблем, но те не са Проблема. Добре е Левите и Десните в Европарламента да работят заедно и почтено, но то предполага и отказ от Брюкселската автоапологетика. Мисля, че е време критиките срещу евроскептицизма в ЕС да се допълнят с едно по-мъдро разбиране - като че ли на Стария континент се е създала такава обстановка, при която рационалните критики към "Брюксел" се схващат като някакво богохулство, по съответните средновековни канони. Иначе десният популизъм и ксенофобия съвсем ще ни залеят. Демократизацията на Европейския съюз предполага едно много по-аналитично и конкретно вглеждане в институционалната и декретиращата функции на Съюза. Да се критикува "Брюксел", по логиката на европейския рационализъм, е отговорно поведение, а не "евроскептицизъм". Евроскептицизъм е да мислиш, че каквото и да се обяснява на "еврократите", полза няма да има...
Успехът на Националния фронт във Франция и на аналогични сили в страни като Великобритания, Австрия и т.н. изисква не толкова заклеймяващи декларации, а мъдра и трезва оценка за европейските етносоциални и етнорелигиозни реалности. Въпросът изобщо не е в това "как да се обединят ЕНП и ПЕС, за да спрат евроскепитците". Въпросът е, защо най-амбициозния мегаполитически проект на нашето време - Европейският съюз, среща растяща резервираност от хората, които би трябвало да ощастливи. Той предполага реалистична преценка  на начина на функциониране на ЕС и хирургически прецизни промени в него. Що се отнася до френската и изобщо до европейските леви партии, мисля, че те подцениха въпроси като миграция, ислям, роми, бежанци, резки промени на етнодемографските съотношения и т. н., парализирани интелектуално и политически от житейски недоказани неолиберални догми и умозрителни конструкции. Френската и европейската левица трябва просто да даде своята по-отговорна и по-адекватна визия по "чувствителните проблеми". Досега, не го е направила достатъчно убедително и съответно губи. 

* Юрист, експерт по етнически въпроси