15 Ноември 2024петък01:27 ч.

Меридиани

Пътуване по улиците на времето с Пасан Кодикара

/ брой: 88

автор:Елена Алекова

visibility 2667

Моето пътуване към Шри Ланка започна от далечната 1987 година в Москва. Мина през окървавения католически Великден на настоящата 2019 година. И ще продължи нататък, защото пътуването на човека донякъде не свършва, щом е тръгнал за там, дори и когато се завръща обратно. 

В онова далечно време видях Шри Ланка - чрез подкрепата, съпричастността и усмивката, която озаряваше лицето на един от нейните загадъчни и достойни синове - поетът, драматургът, преводачът Пасан Кодикара, който живееше и в света, и отвъд света едновременно, мъдрец и дете (за хора като него координатите и възрастта някак губеха значение), а иначе, в делника - любознателен, стеснителен, неловко усмихващ се младеж... 

* * *

Бе есента на 1987-а. Топла септемврийска московска нощ посрещна цяло ято български студенти първокурсници на Киевската гара. На следващия ден вече летях с такси по московските проспекти към общежитието на ул. "Добролюбов" 9/11. Настаняване. Едно-друго. И ето, най-сетне съм на "Тверской бульвар" 35, в дома на Херцен, където се помещават учебните помещения на дългомечтания Литературен институт "А. М. Горки". След навлизане в "обстановката" и уточнение на "детайлите" по обучението трябваше да посещавам часове по руски език с чужденците от моя курс, доколкото другите студенти бяха "в колхозе", на бригада. Още същия ден се появих плахо-плахо на своето първо учебно занятие. А там - виетнамецът Чан Данг Кхоа, детето чудо във виетнамската поезия, започнал да пише едва шестгодишен и печатан още на седем години, майор от американо-виетнамската война; Баттумур, монголски поет, смугъл и мълчалив, за когото тъй и не разбрахме нищо, освен че е бил овчар; Денис от Етиопия, генералски син, изключително красив младеж с орлов нос, жена и дете, голям купонджия. А при мен - нищо! Ни подвизи, ни революционна романтика, ни каквато и да е друга. Но пък тогавашните ми оскъдни знания на руския език се оказаха на такава висота, че още на другия ден бях прехвърлена скорострелно на "по-високо ниво" - при Нина Василиевна, която наливаше знания в празната глава на третокурсника Пасан. Той, по нейните думи, за три години не бил произнесъл пред нея дума. Не че не знаеше руски... За всеобща изненада обаче след неколкодневни съвместни занятия с мен проговори! Какво не прави любовта...

Пасанчик (така го наричаше Нина Василиевна) бе дребничък, слабичък, да го духнеш - ще падне. Но когато през зимата задуха здравият московски вятър и Пасанчик буквално потъна в черносивото си палто, за моя изненада, не падаше. Държеше се. Жилаво момче. С пепеляво лице, рядка, смолисточерна брадица и пламтящи очи. Първият ми московски гид. Навсякъде - в метрото, по улиците, проспектите и площадите, в театрите - руменобузите московчани и московчанки се обръщаха да го гледат - сякаш с нещо ги хипнотизираше. Мисля, че с очите си. Те наистина сякаш излъчваха вулканични пламъци. 

Минава време. Усещам горещите чувства на Пасанчик, но си трая. Бях отишла в Москва да трупам знания, а не... спомени. Веднъж той не издържа. "Елля (така ме наричаше), трябва да говоря с теб...". Веднага разбрах за какво му е притрябвало да си говорим, но и представа нямах какво после ще правя с неговото обяснение в любов? А не исках да го огорчавам. "Не, не трябва", казах. "Но, Елля, трябва да говорим!" "Не, не трябва! Знаеш много добре". Той наистина знаеше. И повече никога не повдигна въпроса. Така и си останахме докрай верни приятели. Появи се след време някаква жена в живота му. Мисля, че беше рускиня. Но какво стана по-нататък, не разбрах. През 1991 г. Пасанчик завърши института и след някой и друг месец си замина за своята красива Шри Ланка. 

* * *

Пасанчик говореше рядко. И малословно. Най-често мълчеше. Особено ако бяхме само двамата. Беше хубаво да си стоим така. И да мълчим. Ако и да го питах нещо, той отговаряше с дума-две, после махваше с ръка - не си струва, да оставим това, все едно... Мълчанието му говореше много повече от говоренето. Така чувах от него - повече със сърце, отколкото с уши, - че ако има рай на земята, то това е неговата Шри Ланка. "Грешиш - казвах, понеже не владеех изкуството да говоря без думи, - раят е у нас, в България, ето на, дори в химна ни се пее "Мила родино, ти си земен рай...". Пасанчик се усмихваше отнесено и махваше с ръка. "Чудесно е, че сме заедно..." - все без думи го казваше, но го чувах.

Веднъж ми даде да прочета негов разказ (в превод на Иван Логинов) - "Противомислещият". Прочетох го и дълго след това му натяквах: "Уж рай, а откъде у теб такива познания за дявола и толкова много тъга?" 

Какво ли не сме преживели тогава, заедно и поотделно. А ето, не идват в спомена големите неща. Идват малките. Веднъж отивам при него. Гледам го - хапва си риба от консерва и вместо с винце "Меча кръв", я преглъща с прясно мляко, разбира се, непреварено. "Пасанчик, спри! - виквам ужасена. - Ще се натровиш!" "От какво?" - пита той. "Не се яде риба с мляко! Комбинацията е убийствена!" Той махва с ръка: "Не се тревожи, Елля. Всичко е наред". И продължава да си хапва с апетит. След малко стомахът му закурка. Аз се натаралежих: "Видя ли, видя ли...". Той махна с ръка и в нещо се заслуша. Очаквах най-лошото и се чудех какво ще правя, когато то дойде. А Пасанчик... без дори да забелязва разстроената ми физиономия, тържествуващо обяви: "Елля, чуваш ли? Той пее! Пее!... За първи път чувам стомах да пее". И целият сияе от изненада и щастие. 

* * *

Освен перестройката с Пасанчик ни се случи да понесем на крехките си плещи и земетресението в Армения, и жестокостите в Узбекистан, и разпадането на Съветския съюз, и дори... "сухия режим" на Горбачов, по време на който, неизвестно как и откъде, бохемите на общежитието намираха задължително "водочка" и вино по всяко време на денонощието. 

Някъде по онова време приятел узбек ни разказа как у тях някакви "бойци" в името на вярата избили невинни хора и набучили главите им на оградата край родната им къща. На другия ден в репортаж по телевизията показаха майката. Всеки реагира посвоему. Узбекът, който минаваше за любвеобилен и добър, с неочаквана твърдост в гласа си промълви смразяващо: "Земя и вяра се извоюват само с кръв! Кръвта на воини, майки, пеленачета и надежди! Смърт до корен! Пощада никаква". А бе поет... Тогава не казах нищо, а после написах "Натюрморт с пеперуди":

"Не е моя родина тази, в която убиват хора в името на каквото и да е.

Не е моя земя земята, отворена еднакво за телата на деца и на убийци.

О, разликата съвсем не е в Христа и Мохамед, в Буда и Маниту, в бялото и черното...

Има на света страдащи. И има носещи страдание".

(21 юни 1989 г., Москва)

Пасан махна с ръка и се вглъби. Много по-късно, днес, прочетох: 

Унищожението е мираж,

игра в пустинята на света.

Миналото е празнота.

Често срещани във времето.

Тя облизва устни

в жаждата на живота,

но в него няма нищо.

Празната купа на смъртта.

Негови стихове. От онова време предполагам, когато не искахме да повярваме докрай, че това, което ни се случва, се случва наистина. И наистина - дали то се случва, след като това, което остава от него, е нищо, празнота, минало? 

* * *

След атентатите на 21 април 2019 г. в Шри Ланка светът осъмна същия. И не същият. На небето се появиха 359 нови звезди, които правят нощния мрак много по-светъл отпреди. В рая влезнаха 359 души мъченици. Те вече ще се молят на Бога лице в лице - за своите близки, за своите палачи, за нас и за целия свят. 

На онези, които убиват в жаждата да убиват в името на свои каузи и свои правди, бих казала: Човек може да спечели битка с човека, народ може да спечели битка с друг народ, но никой не е спечелил и няма как да спечели битката с Бога... Е, и го казах...

Иначе Пасан Кодикара е роден през 1962 г. Завършва колеж в столицата Коломбо, след което заминава за Москва. Там, след десетмесечно обучение по руски език, постъпва в Литературния институт "А. М. Горки" (1985 - 1991). В родината си се занимава с преводаческа и преподавателска дейност. Издава свои книги със стихове, разкази, пиеси. Превежда "Майстора и Маргарита" на Михаил Булгаков, "Децата на Арбат" на Анатолий Рибаков, разкази на Хофман, лекции на Зигмунд Фройд, дори "Произходът на видовете" на Чарлз Дарвин и др. През 2015 г., ненавършил 53 години, си тръгва от света, след кратко боледуване в частна клиника. Никой и до днес не може да обясни смислено причината за тайнствената му и ненадейна смърт. А може би наистина (както го е казал)...

Животът е просто чифт обувки, 

износени по улиците на времето - 

ще ги събуят и ще ги разпръснат.

Светът е отвъд света.

Намаляват българските компании сред топ 500 в Източна Европа

автор:Дума

visibility 561

/ брой: 218

Въглищата спасяват електроенергийната система

автор:Дума

visibility 590

/ брой: 218

С 60% са по-ниски добивите от пчелен мед тази година

автор:Дума

visibility 557

/ брой: 218

Строителството изпреварва IТ сектора по заплати

автор:Дума

visibility 520

/ брой: 218

Северна Корея вече участва във войната

автор:Дума

visibility 576

/ брой: 218

Съединените щати откриват ракетна база в Полша

автор:Дума

visibility 558

/ брой: 218

В Прищина заговориха за "Велико Косово"

автор:Дума

visibility 495

/ брой: 218

Накратко

автор:Дума

visibility 554

/ брой: 218

Ама, вярно ли е?

автор:Аида Паникян

visibility 612

/ брой: 218

Прероденият геополитически гълъб

автор:Александър Симов

visibility 615

/ брой: 218

Непростима безпаметност

visibility 516

/ брой: 218

По следите на една забравена, но величава битка

visibility 627

/ брой: 218

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ