Ние - Тротоарът

За предпочитане е добре да постъпваш, отколкото добре да говориш.
Английска поговорка


Има ли шанс обикновен уличен тротоар да бъде творческата муза на един автор? Едва ли, ако тротоарът е най-обикновен. Но точно този, който е пред погледа ми, не е. Той и е, и не е обикновена настилка за преминаващите отгоре й пешеходци. Как е възможно?
Подобно на живо същество този Тротоар притежава ипостас - свойството да се превъплътява в различни роли. Един Тротоар, намиращ се в една европейска държава. Един Тротоар, разположен в центъра на един град. Един Тротоар, най-изразителният символ на страната си, поне според мен. Наричана понякога от населението й Родина. Дали наистина е главно "Р"?
Държавата е България. Градът е София. Мястото е централният площад.
Броя плочките по дължината на Тротоара една по една, а за да не прескоча някоя, вървя бавно. Денят е мразовит, минувачите са малцина. Оглеждат ме с нескриван интерес, когато наведен с рулетка в ръка, измервам големината на плочките. Те са квадратни, но, както установявам, всичките не са еднакви.
Тротоарът ми напомня едновремешните сиромашки чували за зърно. Конопени, от времето на Йордан Йовков. Тук-там с големи кръпки. Числото, на което спирам броенето, е 255. Първо шестдесет и една плочки с размери половин на половин метър. После други шестдесет плочки, по-малки с десетина сантиметра. Поставени точно там, където в онова, предишното на "демокрацията" време, разполагаха сглобяемите стъпала за почетни гости пред Мавзолея, в дните на празничните манифестации. Плочки, които първоначално са били с размери също като на своите посестрими от двете страни на кръпката. И после разрушени от силната детонация при взривяването на "омразния символ на тоталитаризма". Заменени с нови, "демократични" плочки.
Погледът ми от раз обхваща ширината на тротоара. Три метра и тридесет сантиметра. Дължина 125,5 м. Площ малко над 400 кв. м. Или по-точно 414,15 кв. м.
Защо ли съм толкова изчерпателен с цифрите? Води ме желанието да разполагам

с измерение на падението

Изразено в хилядите пукнатини по мраморните плочки, поставени в предТошово време. Също и в съвсем бързо изронените "демократични" плочки. Че нали циментът в тях е бил икономисван. Да живее далаверата! От нине и во присне. А цялата тази разруха едва ли някому прави силно впечатление. Както не правят шокиращо впечатление всичките пукнатини в морала ни, появили се в годините на т. нар. преход.
Моралният разпад на българското общество ми напомня средата на 70-те години в Съединените щати. Страната беше унизително загубила Виетнамската война. Хиляди завърнали се от бойното поле военнослужещи носеха в себе си "постравматичния синдром", притежаваха агресивно поведение и не успяха да се адаптират към мирния живот. Мнозина от тях се вляха в цифрите на криминалната хроника. Но не само те допринесоха за обхваналата САЩ през това десетилетие вълна от нравствена разпуснатост и насилие. Имаше и други обективни причини. За периода от 1960 г. до 1975 г. броят на престъпленията с употреба на насилие - според официалните данни, се беше утроил.
Като имаше предвид именно тези тревожни явления в социалната действителност, тогавашният кандидат за президент от Демократическата партия Джеймс (Джими) Ърл Картър, в своята платформа за изборите през ноември 1976 г., излезе с щедри обещания за морално пречистване на нацията и с призиви за възстановяването на "традиционната ценностна система" в американския начин на живот.
Както отбелязаха още тогава самите американски идеолози, и то измежду апологетите на обществения живот в САЩ,

морализмът няма нищо общо с нравствеността

Американският социолог Льофевр писа: "Морализмът е само подобие на морала, това е частична етика. Много често морализмът се изразява в самодоволна риторика и манипулативни символи, чиято цел е нещо да оправдава, нещо да осъжда и някого да заблуждава, а не да осведомява, да вдъхновява и да служи на справедливостта".
Политиците пък у нас, в България, даже много рядко се докосват до морала. Да не би да се опарят! Обикновено боравят с морализма, когато го вкарват като инструмент в словесните баталии срещу "противника". Най-често употребяваната тактика в ожесточената конфронтация на преразпределение на властови ресурси, а оттук - и на потенциал за лично обогатяване, е морализаторското изкарване в публичното пространство на компромати. Днес Х срещу Y, утре Y срещу Х. После е възможно в играта да се намеси и Z, с изобличаващи документи едновременно за Х и Y. Заедно или поотделно. Поради което моментално Х и Y се озъбват и отварят фронт против Z, с канонада от мръсна, по-точно мръснишка информация. И така вече почти двадесет и пет години. Нонстоп!
А през това време пукнатините и отронените парчета върху плочките на Тротоара се множат. Както и комерсиализацията на живота ни, полепнала по душите ни. Превърнала централния площад на Родината ни, дори него, в малко Елдорадо за печатане на финикийски знаци. Като е станал удобен пристан за паркиране, естествено срещу заплащане.
Но ваксиниран срещу усещането за разпад,

 българският политически елит

се занимава главно не само да се самосугестира със собствената си "незаменима значимост" за историята на България, но и упорито да я втълпява в главите на останалата част от сънародниците му, чрез всепроникващо самовъзвеличаване.
Какво място заема в изграждането на личностната, а после - и на публичната биография на тукашната партокрация, понятието "морал"?
Нека първо да припомним какво съдържа то, твърде позабравено и вече немалко архаично по смисъл, за разлика от понятия като "реалити шоу", "джакпот", "пъблик рилейшънс", "наркоканал", "търговия с жива плът" и пр., и пр. от този модерен жанр на социалната ни действителност.
Произходът на думата е от лат. moralis - нравствен, от mos, мн. ч. mores - обичаи, нрави, поведение - нравственост, един от основните нормативни способи на регулиране на действията на човека в обществото. И е предмет на изучаване от етиката.
За разлика от простите обичаи нормите на морала не само биват поддържани от силата на установения и общоприет порядък, властта на навиците и съвкупното влияние на обкръжаващите и техните мнения върху индивида, но получават идеен израз в общите фиксирани представи как би трябвало да се постъпва.
Така например през цялата човешка история общоприетият морал е осъждал взимането (получаването) на подкуп. Тоест

корупцията е била стигмирана

като отрицателно поведение. Дори и сега тук, в България, при изключително широкия й разгул, никой не се хвали с корупционните си "подвизи". Още по-малко излага на публично достояние размера на получените от него подкупи. Точно обратното - полагат се неимоверни усилия за прикриване на противозаконното обогатяване.
Моралът - тази нормативна структура за поведение, оценява господстващите в даден момент нрави и обичаи от гледна точка на неговите общи принципи, идеали, критерии на добро и лошо. И моралната оценка може да бъде подчертано критична спрямо фактическия приет начин на живот. Изобщо, в морала, за разлика от обичая, полагащото се поведение и фактически приетото съвпадат не винаги и не напълно.
Ето къде е зарито кучето! Твърде неудобно за самия него би било действията на партийния и управленски елит непрекъснато да бъдат подлагани на морални оценки. Катастрофална заплаха ...
Че какво друго освен измама, например е неизпълнението на предизборни обещания? И какъв друг, ако не елементарен измамник, е този, който го е извършил? И ако бъде наложена веднъж, публичната стигма върху измамника, в едно общество, където общоприетите критерии за поведение на публичните личности поне приближават моралните норми, би декласирало завинаги от публично влияние вече компрометирания политик.
Но не би! Претърпели козметична промяна, тези персони отново и отново дефилират в редовно повтарящите се до втръсване скучни премиери на политическия живот у нас.
Пукнатините върху морала им ние повече не ги забелязваме. Нищо чудно! Понеже, както е споделил Сенека в своите "Писма": "Няма място за лекарство там, където това, което е било считано за порок, става обичай".
Нашите дълбоко набраздени от злочестията души, масово не се впечатляват от паяжиносаната нравственост. Поне така мислят някои, от ималите - наистина - честта да бъдат властприлагащи (властимеещ е единствено суверенът), през последния четвърт век в България.
Тротоарът - той е тук. Тук сме и ние. Той съществува, за да бъде стъпвано върху него. Да бъде използван. Ние също!