Нaпразните усилия Вагенщайнови

(Продължение от брой 268 на ДУМА от 17 ноември 2012 г.)

Станко Тодоров ме слушаше внимателно, но аз усещах - напряга се да е съсредоточен. Нещо го разсейваше и това не бе сервирането на съпругата му. Част от информацията сякаш предварително я знаеше,  диалогът ни не беше главното, което го вълнува в момента. И понеже не бях наясно как да реагирам, предпочетох да се отдам на спомените си за Москва. На Соня, която ми поднесе ракия, се извиних, че пия водка, но домакинята отсече с нагласена строгост: в техния дом не позволявали капризи при избора на питие.
След около час смислена и не дотам смислена размяна на реплики се позвъни от антрето, Соня се засуети да посреща нови гости. Интуитивно разбрах, че това, което сега се случва, е истински важното, че то вече пътува с асансьора към нас и се готви още от вратата да ни приветства. И ето, в хола бързешком влиза семейната двойка Зора и Анжел Вагенщайн. Зора, току що свалила палтото си, се прегръща със Соня, а Джеки се разполага свойски край масата, личи си, моето посещение не е новина за него. Като светски лъв започва с вицове за евреи и сексуалните им похождения, прехвърля се на лековати клюки за софийския интелектуален елит с енергия, която е неизчерпаема. Соня и Станко приемат остроумията му като познат и удобен за тях реквизит, като мила привичка в семейното им общуване. След първия поздрав, обърнат към мен: "Ти си тук...", Джеки престана да ми обръща внимание, което отклони съмненията ми в друга посока - а може за Вагенщайн и за домакините въобразеното от моя милост важно събитие да е друго?
След още половин час, прекаран с остроумията на Джеки, той изведнъж насочи поглед към мен и без  да се церемони, възкликна, че здравата съм я оплескал с "онова", което съм написал във вестника, бил безсилен да изгаси гнева на еврейските си братя. Мен лесно ще ме убедиш, артистично плесна с ръце Джеки, но тях, изтерзаните от фашизма хора, как ще убедиш в непредубедеността си?! Без публично извинение няма да минеш. Опитах се да кажа, че съм без вина виновен, но Джеки отново смрази кръвта ми с обидата на редовите еврейски маси. В края на вечерта, в далеч по-разведрена атмосфера, си обещахме на другия ден да посетя Джеки в апартамента му на "Московска", за да ми помогне в подготовката на ответния текст.
Не се ограничихме с една среща. Макар още на първата да стана ясно, че печатният ми отговор ще бъде посветен на моите дългогодишни връзки и приятелства с евреи интелектуалци. Разговорите с Джеки водихме на ръба на сериозното и шегата, понякога домакинът се отплесваше в епизоди от  историята на еврейското племе, най-често, за да подкрепи сюжета на разказван от него виц. Имахме и "семинарни" занимания. На едно от тях, заедно със Зора, отбелязахме еврейския Великден с ядене на преварени до черно кокоши яйца. На друго, отидохме в ресторанта на Еврейския дом на площад "Възраждане". Джеки произнесе цяла лекция за това как достопочтените евреи имат несравнимо висока култура на хранене  - поради религиозни съображения отбират от тялото на закланото прасе само определени "чисти" части. А това показва, че евреите са отлични гастрономи с вековен опит. Келнерите познаваха добре "стария евреин", както Джеки наричаше себе си, и гледаха да го обслужат като специален гост на заведението. Естествено, Джеки гарнира еврейски осветените ястия с искрящо червено вино - още малко и него щеше да обяви за доставен от Израел древен еликсир.
Преодолявах и разочарованието си от Джеки. На първия опозиционен митинг след 10 ноември той, осъденият на смърт антифашист, уважаваният ляв интелектуалец, сценаристът на знаменития филм "Звезди", се нареди на трибуната сред озлобени антикомунисти и подставени политически подлеци, че даже и "измисли" знака "виктория" за СДС. Понеже бил обиден на Живков и бил интелектуалният резерв на българските перестройчици. Откъде да съм знаел, че Джеки се предоверява на "моста за човешко разбирателство", в чиято вълшебна сила винаги е вярвал? Че като актьор се превъплъщава в  роля, която по собствената му преценка може и да е изглеждала безкористна? Че въпреки всичките си несъгласия със старата система ще остане член на партията, ще наложи за нея знака - палецът нагоре, и даже ще стане член на Изпълнителното й бюро? Че след няколко години, на преклонна възраст, ще създаде най-зрелите си литературни творби - романа  "Петокнижие Исааково" и мемоара "Драски от неолита"? За романа първи написах, че е явление в съвременната ни литература, своеобразен белетристичен връх през годините на прехода, а във връзка с "Драски от неолита" се опитах да изкажа по-различно мнение за нещата от живота. И двата текста излязоха в приложението "Пегас" на ДУМА.
От Джеки научих немалко неща по време на предизборната кампания на БСП за Народно събрание през 1994 г. Тогава той оглави пропагандно- агитационната дейност, а аз    бях негов заместник. Струва ми се, свършихме отлична работа:  соцпартията, оглавена от Жан Виденов, спечели тези избори с абсолютно мнозинство. Джеки показа организационен размах и талант да работи с лявата художествена интелигенция. Всекидневно общувахме с писатели, художници и актьори. Заедно одобрявахме литературни текстове, макети за плакати, сценични етюди, музикални изпълнения. По волята на композитора Найден Андреев, който имаше усет за "масовите действия", се раждаха песни за червената роза, водехме спорове за една или друга инициатива, правехме консултации с членове на партийното ръководство. През онзи период соцпартията без усилие можеше и в столицата, и в провинцията да организира многохилядни митинги, да се бори за убедителна изборна победа. Между другото с Джеки "режисирахме" думите и поведението на говорителя на партията Николай Камов за телевизионните му прояви. Кой да предполага през 1994 г., че последвалите примери за ренегатство ще дадат именно лидерите на БСП, че Камов ще застане начело на тяхната листа. Джеки ме запозна и с един удивително ерудиран марксист - лидера на  левицата  от бившата Източна Германия Грегор Гизи.
Докато прилагаше терапевтичните си   възпитателни методи към мен, Джеки се отплескваше да показва какъв неподражаем Дон Жуан е бил и е, как жените падали като зрели круши в обятията му. Нарочно говореше между истината и лъжата, но това не му пречеше да славослави себе си. В разрез с оповестените от него легенди на софийски Дон Жуан, Джеки се отнасяше с трогателна нежност към съпругата си. Зад показното фамилиарничене с нея прозираше обич и пиетет към жената, на която се е обрекъл цял живот, бликаше от душата му лирика към момичето, с което заедно е преживал изпитанията на борец антифашист.
Дойде краят на лекциите и семинарите. Джеки нямаше как да не е доволен от ученика, на когото е отворил очите. Преди да си вземем довиждане, Вагенщайн сериозно заговори за клопките пред съвременния хуманизъм и за страданията, понесени от евреите през ХХ в. Стана дума и за политиката на Израел, който неотдавна беше бомбардирал Ливан, сред жертвите имаше деца. Джеки, възкликнах аз, да речем, че Израел има право да се защитава, но защо и децата? Тях защо? Изправен през такива емоционални аргументи, Джеки въздъхна уморено и с горчивина: "Да, ти нищо не си проумял".
Джеки би трябвало все пак да не се срамува от своя ученик. Защото честно разказах за стъпките на нашето познанство, и за Жириновски не скрих нищо. Написах статията-отговор, в която направих "опис" на контактите ми с български и чуждестранни еврейски интелектуалци. Подчертах още, че кауза пердута е да се поддържат идеи, които разделят хората въз основа на расовото превъзходство. Брехт осмива абсурдния дележ на нацията като "чухи" и "чихи".
И за да опровергая подозренията в антисемитизъм, струпали се върху мен, и за да заприличам на котката, която не пада на гърба си, на финала на своя отговор цитирах онзи фрагмент от "Дон Кихот", който Унамуно поставя за мото на есето си "Рицарят на печалния образ":
"Хващам се на бас - рече Санчо, - че няма да мине време и във всеки хан, във всяка кръчма и във всяка бръснарница ще бъде нарисувана историята на нашите подвизи. Бих желал да бъде изписана от ръка на художник, но по-изкусен от този, който е нарисувал тези платна..."
Имаш право - каза Дон Кихот, - този художник прилича на Орбанеха от Убеда. Когато го попитали какво рисува, отговарял: "Каквото излезе" и ако случайно рисувал петел, пишел отдолу: "Това е петел",за да не помислят някои, че е лисица".
Без връзка с горенаписаното. В средата на 90-те се състоя среща на леви интелектуалци в зала на хотел "Москва". Изказа се и Соня Бакиш, домакинята на първата, загряваща среща с Анжел Вагенщайн. Наред с останалите теми тя засегна тази за антисемитизма. Според нея с дейността си в Атлантическия клуб и приспособленството си, Соломон Паси, макар и с еврейско потекло, днес е най-големият производител на антисемитизъм в България.
И на финала, продължавам и сега да изпитвам симпатии и уважение към Джеки Вагенщайн - един от големите интелектуалци на съвременна България.