ИСТОРИЯТА ПРЕЗ ЧЕКРЪКА НА АНТИКОМУНИЗМА

Има хора, за които историята е нещо като чепкане на вълна. Най-напред я изпират в студена вода, изчистват я от нечистотиите (само ако им е потребно и са добросъвестни!), влачат я на дарак, чепкат що чепкат, после я предат на чекрък или въртят на хурка (бабината!) и с помощта на вретеното се получава преждата. Каквото си иска, това изприда този, който преде, сиреч историкът; какъвто си иска конец навива на вретеното - за основа се преде по-тънко и пресукано, а за вътъка - по-лано и по-дебело. Или както му е заръчано и заплатено. Малцина, истинските, предат както им подсказва служенето на истината, както им говори съвестта и по зова на кръвта. На мотовилката предачите навиват изпреденото влакно. Тя, мотовилката, има магическа сила и с нея плашат измислени змейове, самодиви и всякакъв род зли духове, които се вмъкват безнаказано и в историческите писания и изместват действителните герои. И после идва песента на тъкачния стан, благодарение на него се правят платове и черги, разбирай в моята трактовка: монографии, научни трудове, учебници, студии, доклади и статии. Е, не всички станове са като оня с летящата совалка на Кей (1733) или стана на Жакард (1801), но преденето и тъкането от историците също завършва с познатия край: "Изтъках си платното!", а понякога и с продължението "Ритнах си кросното!"

Доста се одързостих в тия сравнения на правенето на историческата наука с чекръци, хурки, вретена и станове и може да остана неразбран. Още повече че мога да изброя имената на много български историци, чиито изследвания са далеч от манифактурата. Но спомнете си какво ли не напредоха историците в спора как сме живели пет века - в иго, в робство, във владичество, в съжителство, или в по-благозвучното и политкоректно "османско присъствие". Убеждават ни, че 

спорът бил терминологичен. Не нам! 

Не трябва да ритаме кросното, за да проумеем, че тези, които въртят на хурката си "съжителство", са или учени, самопроизвели се в убедени неолиберали, неоглобалисти и мултикултуралисти (от рода на проф. Евгения Иванова), или  млади историци, преживяващи с мижави заплати, които лесно се поддават на чуждо външно влияние и диктат, прокарван от различни НПО-та. Така те, младите учени, продават мило и драго на чужди фондации, които формират европейска идентичност за сметка на нашата национална самобитност. Има и български историци - нашенски турци - "пета колона" на Турция (някои от тях и с две имена - едно българско за у нас, и друго - за оттатък), които клечат върху подлоги на турски фондации и предат на османска хурка. Ахмед Садулов написа "История на Османската империя" и описа живота във владенията на падишаха едва ли не като в щастливата страна Аркадия. Благатски времена с рахат локум. Друг учен от вездесъщия УниБИТ Ибрахим Карахасан - Чънар, издаде "Етническите малцинства в България" и произведе българите мохамедани в "помашки етнос" и "помашко малцинство". Има и лъжеисторици, които пък сменят събитийната история с микроистория, както подчерта акад. Георги Марков - с всекидневието на хората в миналото, с битовото общуване между етносите. Излиза, че от "шкембе" чорбата, сармите, баклавата и ашурето може да научим повече за тъмната нощ на робството. ("Слави се народът наш/с петстотингодишен стаж"- Радой Ралин). Особено старателни в микроисторията са в секцията "Културната история на Балканите" на Института за балканистика, където във вихъра на антибългаризма са проф. Орлин Събев и доц. Йорданка Бабкина. С такова "продуктово позициониране" мисленето не надскача летвата на Бойко Борисов, за когото дюнерите са главният атрибут на българо-сирийската дружба и сътрудничество.

Изтъкани бяха и други "кукувичи прежди". Освен да се "очовечава" историята, сиреч да се говори предимно за толерантността и религиозните свободи в Османската империя, по-добре би било тя да не "преде" в родното битие, а да дири "общоевропейския вътък". Нали сме членове в Европейския съюз, утре може да ни изтъкат шенгенска черга, да ни завърти 

мотовилката на еврозоната

Европейски експерти са изтъкали теорията, че българите прекалено са се втренчили в националната си история. Не знам, но може би в Брюксел ги е страх, че можем да си запазим ДНК-то. Но на този чекрък се завърта умът и на български учени, които чрез опорочаване и принизяване на българското минало стигат до интелектуално еничарство и умствен разврат. И това се пренася в учебниците "История и цивилизация", които нито дават реални знания, нито създават ценностно отношение у учениците към миналото, нито ги възпитават в родолюбие.

А що се отнася до комунизма, неговата "писана черга" трябва да се разстели в учебниците и ако е на ползу роду, да се съдере на парцали. Преди време писателката Теодора Димова от един телеекран стовари всички беди на днешния ден върху носталгията по тоталитарния режим. Ако не бъде разобличен и разпердашен - в учебниците, в телевизиите, във вестниците, в литературата - жална ни майка! Не го очаквах от нея, почитателката на библейските сказания и мъдрости. И като я слушах, кой знае защо ми мина през ума "нелиричното отклонение", че баща й, европейският писател Димитър Димов, бе председател на тоталитарния Съюз на българските писатели, а сестра й Сибила Димова бе журналистка международничка в органа на БКП "Работническо дело" и кореспондентка на вестника в Куба. И многотиражният писател Захари Карабашлиев се гневи на носталгията, да има как да се изтрият от лицето на България тия, живите, дето помнят социализма. Сякаш, ако това стане, отечеството ни ще цъфне и върже. Хора на перото, уж умници, а не могат да проумеят, че носталгията по социализма (комунизъм не е имало!) не е порив по социалистическата идея (де да беше така, бунтове щяха да пометат домашния вулгарен капитализъм с бакалско-мутренската му идеология!), а спомен за отминали времена,

когато имаше държава

когато животът бе по-спокоен, по-простичък, но по-подреден и по-уютен. Когато имаше сигурност, работа за всички, но и здравеопазване и образование за всички. Ще ми отвърнат: Нямаше обаче банани. Сега има банани, а другото го няма.

Но дъщерята на председателя и нейните побратими от кръга "Култура" трябва да са спокойни, тъй като в учебника "История и цивилизация" за 10 клас комунизмът е разнищен на дреб. Впрочем борбата да влезе "антикомунизмът" с цялата си мощ в учебниците бе епична. Поне така я представя многостаночничката предачка на антикомунистическия килим, специализантката на "Фулбрайт" в САЩ, гост-професорката в Калифорнийския университет "Ървайн", преподавателката в Американския университет в България проф. Евелина Келбечева. Преждата се заприда през 2014 г. в Американския университет на едно честване за горяните, където се приема петиция за изучаване на комунизма в българското училище. Трима президенти подкрепят петицията - д-р Желев, Петър Стоянов и Росен Плевнелиев. Предачите на антикомунистическото плетиво проф. Евелина Келбечева и доц. Лъчезар Стоянов - и двамата чужди храненици, замислят промените в учебниците и от техния стан излизат 12 черги, застлани вече пред десетокласниците: съветизация, комунизъм, диктатура на пролетариата, Народен съд, репресивен апарат, горяните, експроприация, социалистическа индустриализация, насилствено коопериране, изселване и др. Те, двамата, твърдят, че искат децата да знаят истината (тяхната!) за комунизма, макар че периодът от 1944 до 1989 г. присъства в учебниците от 2001 г. И превърнаха учебника за 10 клас с благословията на просветното министерство в

наръчник по антикомунизъм

По думите на Кеворк Кеворкян набутват на децата биберон с фалшиво мляко. А "тъкачите" твърдят, че говорят за знания, а не памет. Лесно е в предлаганите знания лъжата да бъде представена за истина, но защо ли ги е страх от паметта. Отрицателите в историческата наука са опасно вредни, но нагаждаческите отрицатели са вече пагубни, казва проф. Андрей Пантев. Едно си знаят и едно си баят и го въртят на чекръка: Червеният терор веднага след 9 септември 1944 г. се узаконява от Народния съд, който бил най-голямата репресия в Източна Европа. И нито дума, че Народният съд е създаден по инициатива на тримата големи Сталин, Труман и Чърчил и решението е императивно и задължава победената хитлеристка България да накаже виновниците за мракобесието на хитлерофашизма и техните привърженици. Този сатанизиран от неофашисти като майничкия депутат-слънчоглед Спас Гърневски съд е привлякъл под отговорност 11 000 души, а във Франция в това време за профашистка дейност са съдени 90 000, в Белгия - 53 000, а в съизмеримата с нас Унгария - 26 хиляди. Народният съд издава 2618 смъртни присъди, изпълнени са 1046. 

Предачите на антикомунистическото плетиво Келбечева и Стоянов се жалват до плач, че заради чиновници и леви историци извън учебника за 10 клас останали темите "съветска окупация" и "България - република на СССР". Наблюдавах ги в телевизионното предаване "История БГ", заприличаха ми на току-що отвързани песове. Нещо повече - жандарми и клоуни едновременно. Победителите се бяха разпенили, доволни, че не бяха им ритнали кросното. Това, което бяха изплели и изтъкали, бе харесано благодарение най-вече на Цветан Цветанов (всемогъщия Цвъ Цвъ), на евродепутата Андрей Новаков и образователния министър Красимир Вълчев. "Без политическата воля, която бе изразена от правителството и от лидера на парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов, щеше да се приеме една остаряла и по същество марксистка програма за изучаване на историята."- казва Келбечева. Излиза, че политиците се бъркат в учебното дело, учебникът за 10 клас е благословен от третия кабинет на Бойко Борисов. Според българското законодателство в предучилищното и училищното образование не се допуска налагане на идеологически и/или религиозни доктрини. В историята като наука 

не трябва да има политическа намеса

- това е аксиома на демокрацията. Но ето че политизирането на училището е красноречиво изразено в "изтъкания" от ГЕРБ нов учебник за десети клас. Наложена бе идеологическата доктрина на антикомунизма, и то в крайния му пещерен вид. Някъде бях прочел, че от комунизма по-страшен е само антикомунизмът. 

Сякаш става модно да се върти вретеното на антикомунизма у нас. Така искала Европа, "блудницата" (Вазов). Затуй вече в училище няма да се изучават Септемврийското въстание от 1923 г., Лайпцигския процес, превратът на 9 юни, масовите убийства и погроми над земеделци и комунисти, десетки хилядите избити от 1923 до 1944 г., антиеврейските закони и политическите фашистки концлагери. Заличена е с лека ръка и съпротивата на партизаните и ятаците срещу хитлеризма, няма го присъединяването към Хитлеровия райх, няма я окупацията на Македония и Тракия, няма я победата на Червената армия. Думата "фашизъм" едва ли ще намерите в някой учебник. Странно: За убийците няма фашизъм, за убитите има фашизъм. А пък за социализма най-главното в учебника остават Народният съд, горяните, лагерите и дисидентите. Този период е представен като по-ужасен от турското робство. И това чисто политическо решение получи академичната благословия на трима учени от Института за исторически изследвания, начело с избрания му нов директор доц. д-р Даниел Вачков, който минава за специалист по стопанската история на ХХ век. Нима той не знае, че България към 1988-1989 г. беше средно развита европейска страна със силна икономика и армия и завидни социални условия, тя е на 28-о място по своето социално икономическо развитие в света, 6-а космическа сила, първо място по производство на електрокари и мотокари, 3-то място по производство на каменни въглища, ябълки и слънчоглед, 5-о място по равнище на образованието и производство на текстил, 6-о място по производство на домати и изкуствени влакна, 9-о място по производство на вино, а основните отрасли изнасяха 70-90 процента от продукцията си. Но Даниел Вачков чепка вълната на друг дарак, да го наречен агитпропски, тъй изприда пропагандни антикомунистически манипулации от сорта: "Тогава се произвеждаше само, за да се произвежда, прокламираше се голям растеж, а икономиката бе на загуба." Доцентът директор е автор на изследването "Аварии и катастрофи. Хроника на социалистическата индустриализация", няма да ви обяснявам, че социалистическата индустриализация не започва и не свършва с извънредните произшествия, но такава е песента на тъкачния му стан. А той тъче, както иска Институтът за изследване на близкото минало, който издаде книгата му и който получава пари от Европейския научноизследователски съвет да изследва "последиците от комунизма". Лидер на Института е небезизвестният философ и кинокритик проф. Ивайло Знеполски, познат ни и от Института за социални теории към АОНСУ, и като придворен кинокритик, културолог и философ. Погледнете с кого си имаме работа, ако използваме формулата на Кеворк Кеворкян, кой има право да пише срещу комунизма: храненик на чуждестранна  фондация, ренегат-храненик на комунистическата върхушка и ударник от крадливия преход. Професорът май пасва и за трите категории. Многостаночник! Той изтърси по телевизора, че носталгията се дължи на стремежа на българите да си запазят статуквото, което някога са имали. Значи онова, което той нарече статукво от миналото, не е било толкова за ожалване, щом 50 на сто от българите днес одобряват времето на Тато...

Антикомунизмът стана политика и на БНТ, която минава по теория за обществена телевизия. Ще ви припомня предаването  на "История БГ" по темата "Лагерът в Белене 1949-1989 г.", за който колегата Христо Георгиев писа: "Бе сътворено още едно чудо в съвременната ни журналистика - дискусия без нито един, ако не опонент, то поне не тъй надъхан антикомунист". Ето ги и петимата херои. Водещ бе Георги Ангелов, който просто се изплю въз всички декларации за професионализма на БНТ и въз претенциите за плурализъм, въз характера на обществената телевизия. С него бяха хейтър професорката Евелина Келбечева, позната вече вам от всичките й страни журналистка Даниела Горчева, долетяла специално от "ниската земя" - Холандия, известна с клеветите срещу "Време разделно", с теорията, че цар Борис изпращал евреите на лагер нарочно, за да ги спаси от депортация, и напоследък с изявлението, че който мисли, че Вапцаров не е терорист, е малоумник. Тук бе и разследващият журналист Христо Христов, издал много книги, в които на своя личен дарак "чепка вълната" от архивите на Държавна сигурност, той фалшифицира факти, измисли си събития и герои, и обвини официално българската държава, че е ликвидирала Георги Марков. През 2016 г. той създаде  фондацията "Истина и памет", в която другарува с проф. Келбечева. В тая компания пред телевизора се появи и режисьорът Атанас Киряков, автор на документални филми за горяните и за лагерите, пълни с много жлъч срещу комунизма. Към него имаме само едно единствено питане: кой го проводи да учи кинорежисура в Париж в онова "мрачно време" - в 70-те години, заедно със сина на Лъчезар Аврамов - Димитър. Погледнете и тук с кого си имаме работа, ако използваме правилото на Кеворкян, той е добил право да пише срещу комунизма като ренегат-храненик на комунистическата върхушка.

Не зная дали сте виждали тритомника "Пътеводител за комунистическа България" (изд. Фрий спийч интернейшънъл") с чинията на Бузлуджа на корицата. Това според анотацията е "документален труд, събрал в повече от 700 страници текстове и фотографии за материалните следи от времето на държавния социализъм, когато България се наричаше Народна република". Книгата е двуезична - на български и английски, парите за нея са от фондация "Америка за България" и изследва архитектурното, художественото и материалното наследство на соца. Доц. Георги Лозанов - един от авторите, представя тритомника така: "Тази книга се бори с фалшификациите на паметта, които посткомунизмът по една или друга причина нанася, включително и целенасочено от определени кръгове във връзка с определени властови стратегии. Тя е свързана по-скоро с критичната оценка на близкото минало, което така и не можем да направим." Витиеватото изказване с признание за 

безпомощността дори на платените

да ни убедят колко бедни и нещастни бяхме при зловещия комунизЪм. Наред с културолога, самопроизвелия се медиен експерт, почти щатен член на разни журита от всякакъв род изкуства и куратор на изложби, многоръкия Шива доц. Георги Лозанов, другите храненици на американската фондация и плювачи на миналото ни са историкът Михаил Груев, директор на Държавна агенция "Архиви", добрал се до този пост със съчинения със съмнителни научни качества за българските мюсюлмани и за възродителния процес, археоложката по образование и журналистка по призвание Димана Трънкова, станала известна  с писанията си в книгите "Пътеводител за Османска България", "На изток от Констатинопол" и "Турците в България. История, традиции, култура", все издания - връх на родното ибрикчийство. Четвъртият в този един дол дренки е фотографът, журналист и философ на свободна практика Антони Георгиев, събрал перделък от службата си във BBС в Лондон, издател на Vagabond и "Вагабонд медия", където се раждат горепосочените книги, все тежки на килограми с много лустро, сиреч силни парично. И кой ли знае откъде иде тая сила?!

Текстилната манифактура на историците антикомунисти бълва маскировъчни платове, с които се прикриват фактите, в нова маскировъчна дреха са облечени понятия като "фашизъм, "нацизъм", "чиста раса", "антисемитизъм"..., а прикриването, покриването, скриването, маскирането не са нещо друго освен лъжа или фалшификация. И всичко това те наричат "знания". Кеворк Кеворкян предлага урока за комунизма да го напишат ония, които ще напишат и урока за Прехода. Това ще е нечовешко изтезание за хитреците фалшивци.  

Ето че от антикомунизма направиха средство за препитание и платформа за нарцистичен разгул, както пише  д-р Николай Михайлов. Акад. Георги Марков не иска да се примири със станалото: "Ние можем да правим политика, но не за сметка на историята. Тома Аквински някога е казвал, че философията е слугиня на теологията. Аз казвам: Историята не е слугиня на политиката." Той е непримирим в позицията си, но като се огледа наоколо...

Да внимаваме! Опитват се да направят историята слугиня, и то каква! Пред очите ни тя се превръща в политически инструмент на властта. Не е ли страшно това? От миналото не можем да избягаме - и когато го ругаем и оплюваме, и когато го възхваляваме и лустросваме. Великият Уилям Фокнър казва: "Миналото никога не е мъртво, то дори не е минало!"...