Хаос в държавния апартамент

    Всички знаем за едно абсурдно състояние в родната ни действителност. Разведена доскоро семейна двойка и след извоюването на жадуваната свобода продължава да обитава един апартамент. И всеки от бившите партньори в живота и "страданието" някак си насила кани приятели за шумни празненства в отреденото му пространство, за да покаже на другия колко му е гот в новия живот. Та тези два свята вече не се докосват, дори се ненавиждат, но са принудени да съжителстват в извоюваните с радост някога квадратни метри.
Хрумна ми някак си това сравнение, като наблюдавах какво се случи и тази година около Девети май. Живеем си - които останахме на нашите 111 хиляди кв. километра, но сме изкопали тежки синори на разделението. При това тази национална разпра ни се внесе отвън. Чрез емисари и платени наши мекерета и чрез обливането ни с обилна дезинформация от псевдодемократичния маркуч. Така ни нацепиха, че дори по безспорни истини като победата над хитлерофашизма се намериха модерни интерпретатори, т.е. слагачи, които направо скочиха с кални обувки в историята и за кой ли път поругаха истината.
    Едва ли е необходимо точно на читателите на ДУМА да изброявам фактите за великата победа на Червената армия през 45-а, за огромния и неоспорим принос на тогавашната съветска държава за избавлението на Европа и света от кафявото мракобесие. Затова ще загърбя превръщащите се в традиция родни простотии във връзка с големия Ден на Победата както на най-високо държавно ниво, така и на равнището на примитивното, дори пещерно възприемане на Паметника на Съветската армия в столицата от страна на група платени реваншисти.
     Предлагам ви да се пренесем над три десетилетия назад във времето. Като кореспондент на БТА в Москва на Девети май бях неизменно на двата адреса, където се събираха ветераните от войната - пред Болшой театър и в Парка на културата "Горки". И тогава сред искрената радост от голямата победа имаше тъжни хора, които носеха снимки на свои загинали и изчезнали близки. Своеобразният "поход на безсмъртните" бе спонтанен, израз на болка и надежда. Страданието от загубата на сина, мъжа, на майката или сестрата бе видимо дори след толкова години. Но очите на живите търсеха и все пак вярваха, че някога ще открият безследно изчезналите си мили хора в огнения вихър на военния ад и в неизмеримото насилие на хитлеристите над мирните жители на многонационалната страна. Бях свидетел на среща между брат и сестра след близо четиридесетилетна раздяла. Познаха се по младежките си снимки и тези на родителите. Изкрещяха: "Ти ли си?" И се вкопчиха един в друг. Сляха се, обкръжени от онемели фронтоваци, и вплетени в прегръдка се свлякоха ридаещи от емоция на земята. Изведнъж вцепеняващата тишина бе разкъсана от първоначално плах, но все по-засилващ се звук на хармоника. Смълчаните до преди миг бивши червеноармейци знаеха - беше извоювана още една победа - над раздялата. Прегръщаха се, плачеха от радост и понесоха събралите се брат и сестра на раменете си. А после двамата прегърнати си тръгнаха, изпратени от сияещи, добри очи. Имаха много да си разказват.
    Това е само един малък епизод от следвоенното време на най-голямата страна на планетата. И там имаше политически обрати, проблеми и недоразумения. Но никой на посегна на голямата победа на Червената армия. Както и обективно мислещите европейци, включително и много политици от континента и по-далеч. Наша милост пък отново втрещява с действия и бездействия. Политици се лутат между Деня на Победата и Деня на Европа и остават слепи (или ги ослепяват!) за естествената връзка между двете чествания и най-вече за обстоятелството, че вторият "ден" не би бил възможен без първия "ден". Чудно и тъжно. Както мераците за орязването на и без друго постните привилегии на останалите шепа наши фронтоваци, сражавали се храбро във втората фаза на борбата срещу хитлерофашизма в състава на Първа българска армия заедно с бойците от Трети украински фронт. Голяма икономия, голямо благоденствие ни чака със спестените пари от лекарства на над 90-годишните български воини. Браво, Горанов! Ще се освободи нечуван финансов ресурс за динамично развитие на родната икономика и най-вече... инфраструктура.
    Така че в обитавания от всички нас след развода през 89-а държавен апартамент цари пълен хаос. Всеки си стои в своята стая и гледа телевизия на различни канали. Изобщо - национално единение и единомислие по стратегическите цели за обществото. А не е ли време да разчистим старите мебели и да ремонтираме общия хол? Докато все още ни има. Нали сме европейци!