Готова съм пак да играя за България

Ева Димитрова Янева е родена на 31 юли 1985 г. в София. Завършила е Държавното спортно училище "Ген. Владимир Стойчев". Преди седмици се дипломира като учител по физическо възпитание в Шуменския университет "Константин Преславски". Като малка Янева се пробва в ездата и ските, но съветите на майка и я карат да започне да се занимава с волейбол. Първият клуб на Ева е ЦСКА, където играе от 1996 до 2004 г. След това носи екипите на Стинол Липецк (Рус) до 2005 г., Кан (Фр) до 2010 г., Омичка Омск (Рус) до 2011 г., Динамо Москва (Рус) до 2012 г. От миналата година Янева се състезава за Джапан Табако Марвълъс (Яп). През 2010 г. става капитан на женския национален отбор, като наследява Любка Дебърлиева. Преди европейското първенство през 2011 г. малко неочаквано Янева бе изгонена. В момента екснационалката е в София, възстановява се от контузия в десния лакът и следи с интерес какво става с родния волейбол.


- Ева, преди месец си завършила висше образование. Защо избра точно Шумен и след като си придобила педагогическа квалификация, преподаваше ли на ученици, докато ти е траел стажът?
- Завърших Шуменския университет по стечение на обстоятелствата. Можех да запиша и НСА "Васил Левски", но предпочетох Шуменския. В този университет също получих добро образование. Да, имах час по  физическо, той беше изпит за педагогическа квалификация. Само че го проведох преди близо 2 г. По мое мнение се представих добре.
- Бидейки учителка за 1 час, спомни ли си твоите първи стъпки в спортното училище или в ЦСКА?
- Да, разбира се. Много дължа на първата ми треньорка, помня, че много се грижеше за мен и останалите момичета. Не е лесно да се занимаваш едновременно с 15-16 момичета, които са деца. Помня, че от детските формации до жени отборът на ЦСКА беше много силен. В повечето случаи биехме с по 3:0 гейма.
- Докато играеше при "червените", бяхте непобедими, а Борислав Кьосев беше опората на отбора. Защо след 3 поредни шампионски титли Кьосев се оттегли от женския волейболен ЦСКА?
- По онова време аз бях на 20-21 г. и много не се замислях за странични неща. Много е трудно в тези времена да се издържа един отбор на високо ниво. Предполагам, че това е изиграло някаква роля.
- Какво е мнението ти за сегашното състояние на волейбола при "армейците"? Сашо Попов прави и невъзможното да издържа отбора?
- Това е още едно потвърждение на думите ми за трудните времена в спорта в България. Поначало съм "за" инициативи от типа "100 сърца за ЦСКА".
- Има ли професионализъм в българския спорт или поне във волейбола, качествено ли се управляват клубовете, добра ли е политиката в областта на спорта?
- Ако трябва да правя сравнение между българския волейбол и там, където съм била, разликата е огромна. Но въпреки всичко хората правят, каквото могат.
- Какво е мнението ти за състоянието на материално-техническата база на "Ген. Владимир Стойчев". Ти си учила в училището, едва ли моментното състояние на залите за тренировки е било по-различно от времето, когато ти си тренирала в тях.
- Това е отражение на българския спорт. Но знаете ли, когато си на 15-16 г., ти не мислиш чак толкова затова къде и при какви условия тренираш. Аз и съотборничките ми приемахме нещата със смях. Мога да споделя едно впечатление по темата - във Франция и Япония във всяко училище има развит детски спорт, при това няколко. И съответната база също.
- Засягаш интересна тема. Как са устроени системите за масов и професионален спорт в държавите, в които си била? Преди години ние се гордеехме с начина на образование и подготовка на спортистите ни. Как е днес в чужбина?
- Във Франция има типични спортни училища, като това, в което аз съм учила. В Япония е друго. Там независимо от гимназията, която учиш, задължително имаш усилено изучаване на спорт. Повтарям се, но местните училища развиват всестранно спорта. Структурата, устройството на масовия и детския спорт са по различен начин. Включвам и университетите.
- Рано излезе в чужбина.
- Да, на 21 години.
- Какво си спомняш от първите си години в чужбина, например в Русия?
- Бях малка и ми беше доста тежко, но свикнах. Първата година в Русия бяхме заедно с Любка Дебърлиева. В битово отношение нещата не бяха много цветущи. В днешно време технологиите са развити, но преди 10 г. не бяха чак толкова. Нямах интернет, телевизорът беше с 3 руски канала.
- Първоначално в Русия не си била в отбор с високи спортни цели. Естествено, всеки спортист иска да печели титли и признание, но това добре ли е, или не за един младок. Не е ли по-добре да отидеш в по-непретенциозен отбор, където да се утвърдиш и изградиш име или високите цели се постигат с големи отбори?
- Няма еднозначен отговор. Мога да дам пример със себе си. Ако тогава бях отишла в отбор с по-големи претенции, нямаше да издържа. Борихме се за медали, но нямахме традициите на другите отбори. Тогавашният ми треньор ме пускаше да играя по-малко. Показвах огромно желание, един ден той ми каза, че ако продължавам в този дух, другата година ще играя редовно в по-голям клуб. И бе прав.
- Колко години изкара във Франция?
- Отидох за 2 г., останах 5. Като слязох от самолета, не можех да повярвам къде съм. Всичко беше уредено - жилище, кола, условия за тренировки. Играех в Кан, няма нужда да обяснявам какъв град е.
- Успя ли да посетиш филмовия фестивал?
- Разбира се.
- Защо напусна Кан?
- В един момент усетих, че имам нужда от ново предизвикателство.
- Така се озова в Омск. Какво си спомняш от този период?
- Освен студа ли? Един малък град, който е доста по-различен от Москва. В залата е студено, хората се чудат как да се стоплят, ние играем по къси гащета. Но и тук положителните емоции преобладават над отрицателните.
- След Омск се озова в Москва.
- Да, продължих кариерата си в Динамо Москва. Друг отбор, с високи цели, които трябваше да се преследват. Това бе голяма крачка напред в кариерата ми, но Москва не ми допадна.
- След Москва отиде в Япония.
- Да, ръководството на отбора отдавна ме следеше, един път им отказах, но втория нямаше как. Това бе по времето на трагедията в японската атомна централа "Фукушима", хората проявиха разбиране, на следващата година отново ми предложиха и нямаше как да откажа.
- Да, но там получи контузия.
- Това се случва на всеки професионален спортист, не правя изключение. Интересното е, че получих травмата навръх нашия национален празник - 3 март. В Япония е доста различно, но се свиква. Всичко е уредено и организирано до последната минута и човек няма много време за неща извън волейбола. Аз все пак съм там да играя професионално и това е на първо място. Действително социалният живот не е така пъстър както тук, повечето японци не говорят английски и комуникацията е доста трудна.
Още в средата на сезона имах разговори с ръководството на клуба и реших, че искам да остана още един сезон, защото ми харесва начинът им на работа. Смятам, че още една година прекарана там, ще ми помогне, а и съм отишла, за да печеля титли. Сега не успяхме, но не искам да се прибирам без медал от Япония. Имах оферти от други отбори, но ги отказах, защото вече бях казала, че оставам. Стилът на играене на волейбол в Япония е специфичен. Атаката там не е сила, трябва да си хитър. Блокът, който правят, не е много висок, но те така подреждат нещата, че винаги е трудно да направиш точка от първия опит. За да реализираш, трябва да използваш хитрост, това ми липсваше. Аз съм силов играч и в повечето случай залагах на сила, но там това не помага. Определено имам напредък. Всеки ден тренираме различните елементи и това доста помага.
- Доволна ли си от представянето на националните отбори мъже и жени?
- Да, никой не очакваше от мъжете да се класират във финалната четворка на Световната лига. Съотборничките ми направиха едно задоволително представяне, макар че винаги може и повече. Според мен нямахме късмет срещу доста добре подготвения отбор на Германия, който в последните години показва доста добра игра, от което натрупаха и самочувствие. Смятам, че бронзовите медали са задоволителни. Има още върху какво да се работи. А може би е по-добре, че стана така, за да се видят грешките. Мисля, че на Гран при може да се получи добро представяне.
- Ако в момента кажат, че отборът има нужда от теб, готова ли си отново да облечеш националната фланелка?
- С най-голямо удоволствие. За жалост контузията не би ми позволила, тъй като все още не съм се възстановила напълно, просто нямам физическата възможност в момента.
- Не си тръгна от отбора по най-добрия начин.
- Не искам да се връщам назад. За мен тази тема е приключена, надявам се и за федерацията.
- Имаше или нямаше скандали на "любовна" тема между състезателки и треньори? Помним какъв скандал се разрази.
- Мога само да потвърдя, че действително е имало такива есемеси. Кой ги е изпращал и защо не знам и не бих искала да ги коментирам. 
-  Имаш ли си в момента приятел и понаучи ли японски?
- Да, имам. Казва се Валери, руснак е и в момента е с мен в София. Говоря руски и френски на прилично ниво, но не и японски. Той все пак е доста труден.
-Известна ли е България в Япония?
- Да, първото нещо, което казват японците, като чуят България, е Котоошу, Стоичков, кисело мляко и рози.