Европа: Време на омраза
Крайната евродесница крачи към разбирането за "войната на расите"
/ брой: 38
В началото на 2012 година, както в последните две десетилетия, ни заля каскада от предложения за всевъзможни "годишни класации". Интересно е да се помисли кои следва да са призьорите за 2011 г. "за етническата и расова нетърпимост и омраза", ако имаше и такава? Не само у нас, а и в цяла Европа? Въпросът има съвсем практически смисъл: какво всъщност става, протича ли ескалация на етнически враждебно говорене и на враждебното действие. Повече ли се мразят европейците през ХХI век и ако "да" - защо? Дали всички инциденти и сблъсъци, изразяващи вражда и омраза, са "самопроизводни", или в някои случаи става дума за продуциране на прояви, целящи например отвличане на общественото внимание? Нашият наказателен кодекс обявява проповядването на национална или расова омраза или подбуждане към дискриминация за забранено и наказуемо. Модерният ни национален фолклор пък е създал пародийното "най-обичам да мразим"... Летим ли към пропастта на масовата взаимна ненавист и дали можем да я избегнем?
Преди няколко седмици еврокомисарят по вътрешните работи г-жа Сесилия Малмстрьом отправи критики към европейските лидери заради мълчанието им за растящата ксенофобия в Европа.
В дисциплините "нетолерантност и омраза" през 2011-а Европа има нови, завидни постижения. Последните петнадесетина години десният екстремизъм трайно печели нови привърженици. Това не става случайно. В Европа крайно дясното има десетилетни "славни традиции". През целия период след падането на Желязната завеса европейското обществено мнение маниерно следеше евентуалния, очаквания нов ляв екстремизъм. Не се появи. Дойде нещо друго. Бих направил три номинации за европейския приз "Омраза - 2011": Габор Вона и "Йобик" от Унгария; Беате Цшепе и "Национал-социалистически нелегали" от Германия; Андерс Беринг Брейвик от Норвегия.
Унгария на Орбан и Габор Вона
През 2010 г. Унгария изненада света с изборния успех на дясноконсервативната партия ФИДЕС и на дясноекстремистката партия "Йобик". Сегашното правителство на Виктор Орбан, премиер от ФИДЕС, има за неприкрит фактически партньор "Йобик".
Движението "Йобик" (на унгарски - по-добрите) е създадено през 2003 г. с основна цел "да защитава унгарските ценности и интереси". Организацията се самоопределя като "консервативна и радикално патриотична християнска партия". Тя реактивира идеите на унгарския националистически фюрер Ференц Салаши, лице на унгарския фашизъм по време на войната. И вини за днешните тежки проблеми на страната евреите и ромите."Йобик" изгради през 2007 г. и свое паравоенно крило - Унгарската гвардия ("Модьор Гарда"). По дух тя е неонацистко сдружение, използващо съответстваща символика. Облечените в черни униформи гвардейци театрално потвърждават всеки призив и оценка на 35-годишния си лидер Габор Вона с възгласа "Дай боже!". "Модьор Гарда" придоби черна популярност заради причастността си към серия непровокирани, расистки мотивирани убийства на роми.
На парламентарните избори "Йобик" получи 15 процента от гласовете, а двете експлоатиращи националистически и расистки послания партии заедно събраха около 70 процента. В Унгария национализмът бе възведен в ранг на национален фетиш. С приемането на новата конституция през миналата пролет, която влезе в сила от 1 януари т.г., ФИДЕС вече е на път да измести "Йобик" по десен радикализъм. Според нея унгарското гражданство е запазено за гражданите от унгарски произход, където и да живеят. Което подсказва проблеми с гражданството на "неетническите унгарци". Нещо подобно се е случвало през 90-те години из Прибалтика. Доста по-рано, през 1922 г., в първата програма на Германската националсоциалистическа партия е записано: "гражданството ще се определя от произхода". Това е конституционализиран фашизъм. Унгарският случай демонстрира лекотата, с която радикалният антикомунизъм и радикалният национализъм взаимно се легитимират и подхранват.
Групата на Беате Цшепе
Преди месеци немската полиция разкри група от трима неонацисти, които през последните 13 г. са извършили 10 расово мотивирани убийства из цяла Германия. В групата участва и 36-годишната Беате Цшепе (Beate Zschape). Известна и като "подпалвачката от Цвикау". Според прокуратурата през 1998 година, когато е на 23 години, тя основала дясноекстремистката група "Национал-социалистически нелегали" (NSU) заедно с "Двамата Уве" - Уве Мундлос и Уве Бернхардт. Групата "НСН" е действала в Нюрнберг, Хамбург, Мюнхен, Рощок, Дортмунд, Касел и е убила осем немски турци, един грък и 22-годишната полицайка Мишел Кизеветтер. Предполага се, че тройката има отношение и към взрив в турски квартал в Кьолн през 2004 г. Идейният профил на групата е нацистки, ксенофобски, антисемитски. И една интересна подробност - единият Уве има лека кола червен "Ford Escort" с номер J-AH 41. Съкращение, което съвпада и с инициалите на Фюрера... През 1997 г. този Уве е осъден на две години и три месеца затвор за дясноекстремистки деяния. На автопрелез в Йена той провесил кукла със звездата на Давид и надпис: "Внимание: Бомба!" Мотивите за всички извършени от групата убийства са еднозначно расистки. Освен да ходи на "лов за мигранти", тя е планирала и политически убийства. В дома на един от престъпниците е намерен списък с 88 имена на набелязани потенциални жертви - представители на турски и ислямски общности, установили се в Германия. Канцлерът Ангела Меркел нарече неофашистките нелегали "позор за Германия".
Норвежкият стрелец
Истинският европейски шампион по омраза за 2011 г. безспорно е Андерс Беринг Брейвик - масовият убиец от остров Утьоя, крайнодесен, расист и нещо като "християнин - фундаменталист". На 22 юли 2011 г. той извърши две терористични атаки - взрив в центъра на Осло и безразборна стрелба в младежкия лагер на Норвежката работническа партия на остров Утьоя. В този ден Брейвик уби 76 души! Представя се като "командир Андерш Брейвик от норвежкото движение за антикомунистическа съпротива". Освен това обяснява, че е "рицар - тамплиер". Нарича своите действия "ужасяващи, но необходими". Неговият политически манифест - от 1500 страници, е озаглавен "2083: Европейска декларация за независимост" (т.е. 99 години след света от легендарната книга на Джордж Оруел). Написването му е струвало повече от 300 000 евро. За Андерс Брейвик право и дълг е да се съхранят идентичността, културата, националният суверенитет. Чрез убийствата той искал да даде на обществото "сигнал" и "да спаси Европа от мюсюлманската колонизация". Брейвик безспорно е неуравновесен човек, но той вярва в неща, които все повече европейци се изкушават да приемат.
"Норвежкият стрелец" призовава в манифеста си десните от цял свят да се обединят за борба с мултикултурализма, културните марксисти и с мюсюлманите. Опиянява се от християнската си културна идентичност и призовава за тотална мобилизация на всички врагове на исляма. Право на живот според него има само християнската култура. Предателите на християнска Норвегия - културни марксисти и мултикултуралисти, подлежат на унищожение.
Тия дни Брейвик постъпи за наблюдение в психиатрията - за изследване дали е вменяем и може ли да носи наказателна отговорност. Но това, което прочетох, не поражда съмнения в разума му - той просто е крайно десен, фашист от нова кройка, но фашизмът все пак е идеология, а не диагноза.
Към този род инциденти може да се подходи догматично - един вид "криза е - няма как - закономерно е". Действително съществува директна зависимост между задълбочаването на икономическата криза и зачестяването на расистки и ксенофобски прояви. Проблемът обаче е, че
ксенофобията бележи възход
в Европа от десетилетия. Почти няма европейска държава, която да бе подмината от процесите на надигане/възраждане на крайни и ксенофобски идеи. Националистическите доктрини все по-често намират благодатна почва и политически съмишленици. Примерно една шеста от избирателите в континентална Европа са готови да подкрепят дяснорадикални и ксенофобски лидери и партии. А новите крайнодесни популистки партии съумяват да доловят страха и недоволството на обикновените хора. През 2000 г. цяла Европа обяви политически бойкот на австрийското правителство, когато изборите спечели партията на Хайдер. Сега е различно. Десните радикални партии една след друга се включват в проправителствени коалиции в Западна и Централна Европа.
Освен това европейските общества не познават достатъчно себе си и своите противоречиви социални реалности. В края на миналия век в Европа се натрапваше представата, че живеем в някаква мултикултурна идилия. Но след терористичния акт на остров Утьоя най-естествено бе да се потърсят по-дълбоките корени на расисткия гняв на убиеца - заможен и осигурен млад човек, в една от най-уредените държави. Проблемите не произтичат изцяло от християнско-мюсюлманските взаимоотношения в Европа, колкото от възприятието, което растящ брой европейци имат за имиграцията. Има тих процес на пълзяща, дясно ориентирана радикализация. Тя избуява и се утвърждава постепенно - държава след държава - Австрия, после Франция, Швеция, Финландия, Нидерландия, Норвегия, Дания и т.н. И е неделима част от проблема за ръста на обществената нетърпимост към другия.
Сред актуалните причини е и фактът, че много европейци не успяват да се адаптират към ускоряващата се модерност. В успешните европейски общества се таи и зрее мощен негативистичен и протестен потенциал. Той спонтанно, но и с някои "целенасочени напътствия", се концентрира около образа на мигранта - централен
социален дразнител за "евробюргера"
На хората се внушава древното римско разбиране на думата гост/host = враг. Всъщност то е част от много по-широк кръг промени, настъпващи в нашия свят. Масовият европейски гражданин просто не е съгласен с практическите последици от извъневропейската миграция. Възходът на "новите икономики" косвено подрива представата за "Европа - континент на социалната сигурност и благоденствие". Възходът на крайно десните националистически партии е закономерен резултат от снизходителното третиране на проблемите, свързани с националната идентичност, което господстващият глобализъм налага.
Големият словенски мислител Славой Жижек написа блестящото есе "Защо всички ние обичаме да ненавиждаме Хайдер?" Част от отговора може да се представи така: появата на Хайдер предизвика въздишка на облекчение; най-сетне се появи враг, когото всички ние, заедно, можем да ненавиждаме и можем да принесем в жертва, да го отлъчим, за да утвърдим нашия демократичен консенсус! Оказва се, че Хайдер ни е необходим... в името на демокрацията. За да могат всички останали партии да се разграничат от него, да заявят публично новия си консенсус на "антихайдерова основа"...
Десетилетието, в което навлязохме, може да се окаже отново време на омраза. Не само поради обективните фактори: социално-икономическата криза, застигнала западния свят; деградацията на някогашната средна класа; бързият темп на културни, социални и технологични промени, към които етнически затворените и малцинствени групи по-трудно се пригаждат; шокът от разнообразяването, в частност от "разноцветността", на новата бедност в Западна Европа. Има и чисто политически причини. Възходът на крайно десните партии е продукт и на целенасоченото сатанизиране на демократичните леви политически сили, както и на засилващата се антилява параноя в глобалните и значителна част от националните медии. Радикалният национализъм се насажда от медиите, най-често по невинен начин. Случаят "Брейвик" показва една базисна трансформация при крайнодесните. Главен враг на европейските народи вече не са толкова мигрантите и мюсюлманите, колкото "мултикултурните" либерални и социалистически елити. Според крайната десница именно те, чрез пропагандата на "толерантност" и чрез политиките, насърчаващи миграцията, се оказват "разрушители на европейската идентичност".
Неолиберализмът се опитваше да задраска въпроса за социалното неравенство. Първоначално го подмени с въпроса за етническото/расовото изравняване; сега крайната евродесница крачи към разбирането за "борбата на расите". В Източна Европа ксенофобията се съпътства от антикомунизъм и антиегалитаризъм, превърнали се в хранителна среда за крайния десен популизъм. Той черпи енергия от дискредитирането на просветителските идеи и на социалния хуманизъм. Тези съпътстващи "екстри" на неолибералната революция ще струват скъпо на обикновените европейци. Но повечето от тях не разбират това...