"Двойка плюс" в президентското огледало

Теофан Германов

Президентската битка започна най-после да се случва. Предстоящите избори са малко по-особени, те имат сравнително малко исторически аналози в двадесет и две годишния ни преход. Те са едва вторите, в които не участва действащ държавен глава. Единствено през 1996 година на предизборния тепих не участва човекът, който към момента обитава "Дондуков" 2. Същевременно изборите за държавен глава у нас следват няколко, станали традиционни, модела. Първият е моделът с един фаворит и много от по-малките играчи, а вторият е моделът без предизвестен фаворит. Например изборите през 1992 (с победител Жельо Желев) и през 2006 година (с победител Георги Първанов) бяха избори с ясен фаворит - действащ държавен глава, който има висока популярност, а опозицията в голяма степен търси почетна загуба, пазейки силите си за по-късно. Изборите през 1996 година първоначално изглеждаха като избори без ясно изразен фаворит, но икономическата криза, както и оттеглянето на първоначално посочения кандидат на БСП за президент Георги Пирински породиха възможността предложеният от СДС Петър Стоянов да се превърне във фаворит, оставяйки опонентите си далеч назад. Обратното, изборът през 2001 година бе сочен за предрешен в полза на действащия президент Стоянов, но поднесе изненада - втори тур и победа на Георги Първанов - тогава лидер на БСП.

  Кафин срещу Кристалина - много възможен кандидатпрезидентски мач
Снимки Мариета Томова

Днес пред очите ни се мени налаганото клише

че кандидатът на ГЕРБ, който и да е той, ще е предизвестеният фаворит за държавен глава. Тезите, че ГЕРБ няма алтернатива, че Бойко Борисов и посочваните от него хора (обикновено снимани на плакат в генералска прегръдка "през рамо") са абонирани за победата, бяха толкова горещо налагани в услужливите медии, че почти бяха приети за даденост. Но последните социологически анкети все по-ясно говорят, че даже и с Бойко Борисов като кандидат въобще не е сигурно, че ГЕРБ ще постигне победа - още по-малко на първи тур. Смяната (в крачка) на модела на предизвестения фаворит вкара управляващите в най-тежката им политическа главоблъсканица от основаването им като партия насам. Всички други кадрови въпроси Борисов е решавал по формулата "първо местиш - после мислиш". Така лидер на ГЕРБ стана безличният, но имотен заместник-кмет на София Цветан Цветанов, като общински кметове и евродепутати през 2007 година се събудиха много случайни или взети "назаем" от други партии функционери. В парламента влезе

цяла кохорта безименни и безсловесни люде

бивши полицаи, собственици на заведения и ресторанти, на обувни магазини, деца на едри предприемачи или общински чиновници в общините, управлявани от ГЕРБ. В това политическо "самуилово войнство", говорещите с половин уста като Лъчо Мозъка, Искра Фидосова или Цецка Цачева, са направо оратори и трибуни. Борисов сменя министри като носни кърпи, а техните заместници - като употребена хартия за хигиенни цели - има министерства, в които ръководният състав бе сменен по два-три пъти, без Борисов да се е замислил или правил анализ и планове. Но именно за президентските избори неговият политически усет зацикли, за да стигне до "гениално" прозрение - самият премиер ще се кандидатира, но след пет години, а за сегашния претендент за президент трябва да почакаме - докато ГЕРБ си отремонтира офиса.
Тази нагла подигравка с правилата, а и с очакванията на гражданите идва явно от страха - един път страха на ГЕРБ, че ще загуби изборите, с което ще повлече и единството на мнозинството, и втори път - страха на Борисов, че ако не вземе последния влак за президентството, скоро ще чака

немил-недраг на политическия перон

като един обикновен опозиционер.
Крахът на тезата, че ГЕРБ печели на първи тур и че печели въобще, превърна президентските избори от предрешено в реално състезание. Това промени и очакванията, и амбициите на опозиционните формации. Левицата вкара в "играта" една от най-убедителните си кандидатури в лицето на бившия външен министър и настоящ евродепутат Ивайло Калфин. Появиха се и амбиции у бившия еврокомисар Меглена Кунева, която дълго увърташе дали ще се кандидатира. В изборите ще се включат и основните протагонисти от всички възможни сегменти на политическата сцена днес - старата десница ще търси да се покаже като сериозна политическа сила, националистът Сидеров също ще се пробва, макар да няма и грам шанс да повтори триумфа си на втора сила от 2006 година. В изборите е и соченият за "Октопод" Алексей Петров, доколкото властта опита да го обрисува като универсален злодей и виновник за всичко лошо в България. Явно е, че Петров ще опита да покаже нов образ, макар че реалността сочи друго - той е политически "близнак" на Бойко Борисов - сходна биография, сходен имидж, сходно говорене, пък и много общи бизнес и спортни партньорства в миналото. В изборите под някаква форма ще участва и ДПС, на което властта хвърли ръкавица - с привличането на Касим Дал (и прилежащата му субсидия) в лоното на ГЕРБ и кандидатирането му (макар и в привидно нямаща общо с властта коалиция - с г-жа Капон, която нееднократно смени своя политически профил, но която има отколешна топла връзка с ГЕРБ).
Във вота няма да се мине (за разлика от 2001 и 2006) без

кандидатите на политическата екзотика

Този път това е двойката, в която ще грее звездата на иначе изключителната певица Камелия Тодорова, както и някогашният банкер Венцеслав Йосифов.
Но е ясно, че в цялата тази пъстра палитра от кандидати има една челна "двойка плюс" - става дума за кандидатите на ГЕРБ, БСП, както и за независимата Меглена Кунева. Идеята за тримата потенциални президенти не е нова, нито е уникална. Не е нова и уникална ситуацията, в която се спуква и рекламният балон за "непобедимия" кандидат - помним как социолозите подцениха кандидатурата на лидера на БСП Георги Първанов, който сега завършва успешно втория си мандат, напук на неспирните атаки на десницата, на жълтата преса и нейните задкулисни господари, и на днешната власт, която искаше импийчмънт по всеки възможен измислен повод. Факторът "Първанов" и неговата победа преди десет години е нещото, което, от една страна, тревожи властта, а от друга - ни казва, че в изборите няма предрешени ситуации и заковани традиции.
Противно на първото впечатление, всички президентски избори досега са били по принципа "двама големи плюс потенциален трети победител". През 1992 година "силните трети" са даже няколко - независимите академик Благовест Сендов, както и експремиерът Димитър Попов. Ролята на "трети" претендент изиграва и колоритният Жорж Ганчев. Той е такъв и след пет години - в края на 1996-а, когато почти достига на първи тур дела на лявата двойка Иван Маразов - Ирина Бокова. През 2001 година "трети" е бившият вътрешен министър Богомил Бонев, който даже е сочен от много социолози като "втори" - пред претендента на БСП в лицето на днешния президент Първанов. Чак през 2006 година "третият" става "втори" - националистът Сидеров пръв разчупва реално голямото противопоставяне БСП - СДС, като оставя синия Неделчо Беронов в политическия миманс с едноцифрен процент и тенденция политическото синьо да отива бавно, но сигурно в историята. Разбира се, в рамките на тези ситуации нерядко важно значение е имало и поведението на Движението за права и свободи, чиято коронна роля в политиката е тази на балансьора. Но пък, от друга страна, тезата, че избори без ДПС не се печелят, също е пресилена - през 1996 година Петър Стоянов печели с близо 60 процента от вота, което прави коалицията на десните с ДПС плюс, но не решаваща. И през 2001, и през 2006 година Георги Първанов е избран и без гласовете на хората на Доган - сто тридесет и деветте хиляди гласа за кандидата на ДПС Ренета Инджова, които евентуално са се прелели към левия кандидат са в пъти по-малко от тристата хиляди гласа разлика за втори тур, а през 2006 година смазващите шестдесет и пет процента на Първанов показват, че той е бил подкрепен практически от огромна част от цялата нация. Но, така или иначе, Движението за права и свободи също ще е важен фактор за формирането на крайния резултат по традиция.
На днешните избори отново има трима водещи кандидати, които

ще оформят реалната интрига

и това са кандидатът на ГЕРБ, този на БСП, и незавмисимата Меглена Кунева.
Различните социолози (най-вероятно и по симпатия) редят тази "двойка плюс" в различно разположение и състав - кандидатът на ГЕРБ, и в зависимост от случая - Калфин или Кунева. Един по-детайлен анализ обаче показва, че реалното съотношение на лицата в "двойката плюс" са кандидатът на ГЕРБ срещу този на БСП - Ивайло Калфин с едно прилично представяне (двуцифрен процент) на госпожа Кунева.
Впрочем страхът от госпожа Кунева, която социолозите рекламират активно, се изрази вече в активното мероприятие на Волен Сидеров, който оспорва конституционното й право да се кандидатира, предвид работата й в евроинституциите. Атаката в КС определено не е лично дело на Сидеров, който няма обща целева група с Кунева - едва ли националисти ще гласуват за еврократката от Брюксел, а и по-умерените избиратели - либерали, едва ли ще припознаят побойника пред джамията "Баня Башъ" за свой. Много по-логично е с тази атака ГЕРБ да си осигуряват алиби за две неща - едното е дестабилизация на кандидатурата на Кунева, а второто - възможност (ако КС отсъди, че работата в международни институции е съвместима с възможността да се кандидатираш)

от колодата с кандидати на ГЕРБ

все пак да бъде извадена най-печелившата карта - Кристалина Георгиева.
Но независимо от сгорещяването на обстановката около госпожа Кунева, все пак тя почти сигурно ще заема почетното трето място, а реалната битка за промяна в България ще се води от Ивайло Калфин срещу мистериозния (или все още неизмислен) кандидат на ГЕРБ. Доводите за това са няколко. Първият е в самото съдържание на понятието "Алтернатива". Фактът, че се очертава втори тур и оспорвана битка, показва, че въпреки заклинанията алтернатива на ГЕРБ се търси. Естествено е тя да бъде намерена не в един абстрактен "граждански" кандидат, който ту опонира на властта, ту я подкрепя, а в кандидата, който има зад гърба си най-голямата опозиционна (пък и въобще) политическа формация. Заиграването с гражданското начало у госпожа Кунева е неубедително - в нейния щаб и инициативен комитет преобладават хора от НДСВ, а знаем, че и Бойко Борисов, колкото и да не желае да го признае - е продукт на тази формация и група хора. Има и друг

важен момент - личностният опит и качества

Факт е, че и Калфин, и Кунева са политици с европейски профил, с високо образование и добра подготовка, но и тук госпожа Кунева губи по точки - тя няма сериозна подготовка в сферата на вътрешната политика и икономиката - нейното развитие е било в коридорите на Брюксел, които Калфин, впрочем, също познава добре. Същевременно изявите на двамата вече говорят, че реалният опонент на ГЕРБ, а и много вероятно - бъдещ президент, се казва Ивайло Калфин. Левият кандидат успя да вкара в набора си от послания широк кръг теми - от тезата, че шистовият газ, който големи фирми се канят да добиват у нас, ще направи Добруджа пустиня, през темата за икономическата криза, та чак до важната за младите тема за първото работно място, което трябва държавата да гарантира. Кунева стои в полето на абстрактното и високопарното говорене за гражданско общество и европейски ценности, които са важни, но подобно на асфалта и магистралите - трудно се преглъщат като храна. Именно затова Ивайло Калфин се очертава като реалният опонент на ГЕРБ, което неминуемо поставя още два въпроса. Първият е дали той ще може да проведе кампанията си така, че да стане потенциален обединител на опозиционно настроените граждани, партии и кандидати, и второ - дали тези опониращи (на думи) на властта хора и формации, ще имат мъжеството да застанат зад основния опонент на властта при реалния избор, особено - на втори тур. Ясно е още отсега, че властта ще приложи всички възможни законни (и най-вече незаконните) прийоми за влияние над изборите - заплахи, атаки, компромати, влияние в бизнеса, полицейски натиск и подслушване. Не е далеч от ума, че тази власт, в името на запазването на целостта си, ще си послужи и с щедри финансови и политически обещания към различните кандидати и техните партии. Та нали същият ГЕРБ изигра номерата със субсидиите на напусналите партиите си депутати, тъкмо за да може да превърне "независимите" в своя опора при вотове на доверие и недоверие.
Именно на тези избори се мери политическият морал, достойнство и себеуважение на отделните участници, които (поне в огледалото) виждат себе си като достойни за държавен глава. Нека сега те направят своя избор и кажат как ще постъпят при евентуален втори тур. Дали ще се поддадат на страха, партийните стереотипи, на обещаваната от властта облага, или ще помогнат в България да се случи толкова нужната промяна...