Държавата загърби българския дух

Зорница ИЛИЕВА

И като започнаха да се леят слова за ставащото и неставащото в нашата българска православна църква и за деянията на митрополитите ни, че не спряха вече две недели. Сякаш сега открихме съществуването й, призванието и делата й, но не си даваме сметка, че ролята и значението й са поне колкото на останалите стълбове на държавата. Доколкото са останали.
Ако това е "вятър на промяната", ще накара ли той нашите отци да се погрижат за затворници, както направи например преди дни папа Бенедикт XVI, като поздрави лишени от свобода с подаръци за коледните празници? Ако се случи, значи има полза от шумотевицата около "случая митрополит Кирил Варненски". Стига да не е както обикновено и да се преследват други цели. Тогава ще се изкажат всички компетентни и недотам експерти, ще изразят становище журналисти и политици, но решаването на трупаните с години проблеми ще си остане на грижата на Светия синод. Там граждани трудно проникват, а и не им е работа.
Повечето от отците ни не са "синодални старци" и отдавна са разбрали накъде духа вятърът. Те се справиха с разкола в църквата, издържаха "годините на социализъм", определено ще спрат и с масовото освещаване на нови офиси на забогатели нашенци. Но дали ще успеят бързо да решат крамолите сред нашите емигранти, които излязоха наяве именно във връзка с интереса на медиите към деянията на висшия ни клир.
Защото едно е да изнасяме работна ръка зад граница, да спорим колко и какви емигрантски пари влизат у нас, колко са студентите ни в чужбина и ще се върнат ли някога в България, а съвсем друго да се анализира защо нашите от Австралия, през САЩ, Рим, та чак до Виена, масово воюват около черквите ни. Воюват за парите на черквите, за отците в тях. А самите черкви са едва ли не единствените места, където могат да се съберат по време на национални и религиозни празници, да общуват на роден език и да имат своите сдружения и цели за предаване на българския дух на поколенията, които вече не се раждат в България.
Всички филми, които гледаме по националните телевизии за българите зад граница, се занимават с ежедневието им, с просперитета на някои от тях. Гредаме и слушаме за връзките с Отечеството и почти нищо не чуваме за разединението, което цари в редица български общности. Е, тук вече ролята на черквата и отците й е основна и дали Светият синод ще се справи с тази нелека мисия зависи и от тях, и от държавата ни.
Има стратегия за българите зад граница, имаме институции, които се занимават с въпросите на българите зад граница, но е факт, че на място нещата стоят по друг начин и нерешаването на възникнали проблеми в общностите има далеч по-пагубни последици. Защото там няма стени, които да помагат.

Хората се обезверяват

и напускат общностите по-бързо, а други православни черкви са в състояние да ги приютят. Защото в чужбина всеки се грижи за паството си и изпълнява държавнически дълг - да опази съответната общност от претопяване, да съхрани връзките й с родината-майка, да съхрани езика дори. И това няма общо с архивите на Държавна сигурност. Но може би по този начин намираме оправдание за бездействието и незаинтересоваността си към проблемите на живеещите по цял свят българи. Не че сме решили проблемите на хората у нас, но нали всички сме чеда на тази земя и родината е една. Независимо къде се намираме. Необходими са грижи нашите емигранти да останат българи, а това наистина изисква усилия, мъдрост и справедливи решения.
Задачите на държавата, Българската православна църква и общностите зад граница са едни и същи, но възможностите са различни. Изграждането на нови черкви, училища към тях, издаването на вестници, излъчването на телевизионни програми, организирането на събори и всякакви събития с участието на емигрантите - всичко това има значение и влияние. За да не стане самоцел - като организираните всяка година срещи на представители на медиите ни зад граница с тези у дома, където по-голямата част от участниците са командировани представители на институциите от България, журналисти и политици, които имат възможността да прекарат добре няколко дни в градове като Виена, Мадрид, Чикаго и т.н. Както се случва и със събитията, които се организират в нашите културни центрове зад граница. Ако се отвори съответната страница на сайта на Министерството на културата, не е трудно да се проследи какво са направили тези центрове в Берлин, Братислава, Будапеща, Варшава, Виена, Лондон, Москва, Париж, Прага, Рим, Скопие. Това са и повечето са създадени преди Десети ноември. Но ако попитате обикновените граждани на София, те в повечето случаи дори не знаят, че има такива културни институти. Въпреки че почти всеки има член на фамилията, роднина или близък приятел зад граница. Информацията какво правят, кога го правят, кой избира участниците в предлаганите изложби, представления, концерти и др., е ограничена. Да не говорим, че и на цитирания сайт някои от отчетените събития са с дати от началото на годината, смесени са с изяви, които се организират официално от местни власти по конкретен повод, не се съобщава колко са присъстващите и кога ще са следващите срещи.
Във Виена преди дни имаше забележителен концерт на известния наш солист проф. Ангел Станков с творби на Парашкев Хаджиев, Явор Димитров и др., но слушателите се брояха на пръсти. Тъжно е да се слуша високопрофесионално изпълнение в обкръжението на малко ценители. Колкото и да се цветни фотосите от Лондон, където е имало концерт на Павел Минев и Веселина Чакърова, а Соня Рув е представила книгата си "Един живот" за Петър Увалиев, вижда се, че присъстващите не са много. Ако самите участници в такива събития не информират някои медии у нас, едва ли ще се знае за тяхното присъствие в съответната столица. А там живеят по официални данни хиляди българи.
Губи се връзката между българите зад граница и нашите културни центрове там. Разбира се, че в период на криза приоритетите са други, безработицата и в страните зад граница свива кръгозора и на хората едва ли им е до култура, но нали целта на тези центрове е преди всичко да стимулират и приобщават, да съхраняват българското и да подават ръка за общност най-вече в трудни моменти. Колко са активни, колко са полезни на българите емигранти, колко съгласуват изявите си с тези в православните ни храмове - едва ли е известно на обществеността. Така

разпиляваме българщината

че едва ли ще успеем да я съберем и след години. Ако има кой да я събира.
Защото и хората, които работят в тези културни институции, и тези наши отци, които служат в храмовете ни извън България, някой ги изпраща, но как ги подбира и дали имат душа на пастири - не е ясно. Дейност се отчита, филми се прожектират, изложби се редят, а хората ги няма. Понякога гостите от България са повече от присъстващите местни. Като на изложбата на младите таланти от "Трета приключенска лятна фотоакадемия", които представиха в Дом "Витгенщайн", Виена, свои фотографии от проведен в Камен бряг, до Каварна, конкурс с цел екологично възпитание на ученици от общински училища. Фотографски амбиции на младежи, чудесни фотографии от все още девствени райони на Североизточна България и грамоти за награди, а ценители - няма. Дали е въпрос на апатия, дали проблемите са толкова много, че сили не остават за духовни ценности, дали липсва информация, поднесена по подходящ начин на подходящо място, не се знае. Но е факт, че и зад граница нашенци живеят всеки сам за себе си, институциите не съгласуват дейностите си, а личностните битки са често явление.
Тук изобщо не става въпрос за дейността на нашите посолства. Тяхната координираща роля в случая е задължение, което не е акцент в проявите. Ставаше въпрос за духовните ни центрове, за културните ни институции зад граница, които съществуват, но не приобщават. А ние се топим. Не само поради демографски срив, а и защото напускаме страната си. А в анкетите споделяме, че предпочитаме да се изнесат навън политиците ни. Е, и зад граница оставаме с нашите си проблеми. Екипността не е силното ни национално качество, но и държавата ни е загърбила и този ангажимент. Дали пък тя вече няма нищо общо с българския дух?