Да си спомним Хирошима и Нагасаки!
/ брой: 183
Августовските жеги или тревогите на деня потопиха едно трагично планетарно събитие в рутина. Някои родни медии се присетиха, други маркираха, трети пък забравиха и се унесоха да ни занимават с уж случайно заснетите голи задни и предни части на измислени звезди.
А преди повече от седем десетилетия, в същия този месец, две адски гъби се появиха над японските градове Хирошима и Нагасаки. Изпуснатата от американските лаборатории ядрена мощ за първи път и за миг прекъсна жестоко живота на стотици хиляди човешки същества.
Разрухата е потресаваща. От лъчева болест след атомния ад през 1945-а дълги години умират в мъки невинни хора, които нямат нищо, също са страдали от войната, нито пък са виновни за безумната и антихуманна политика на своите управници. Те просто се превръщат в пепел и страдание за своите най-близки. Но и в незаличим общочовешки спомен за голямата човешка трагедия, пък и, иска ми се, в неподвластно на забравата послание за неупотребата на ядрено оръжие.
Естествено, всеки е в правото си да тълкува по своему и от позициите на своя интерес трагичните събития с американските ядрени атаки над Хирошима и Нагасаки. Да проявява разбиране за стратегическата необходимост, стремежът за демонстрация на превъзходство и сила, пък и за психологическо въздействие върху противници, а защо не тогава и върху съюзници. Факт е обаче, че първото и засега единствено използване по реални цели на атомно оръжие даде старт на безумната надпревара във въоръжаването. Която изсмуква огромен ресурс от суперсилите, но и от по-малките държави. Която обрича на бедност и нищета огромни човешки маси, а малцина на дори трудно възприемано от обикновените хора богатство и разкош. Която за кой ли път раздели света и превърна не малко негови зони в непривлекателни за нормално съществуване. Която ни отдалечи дори и от илюзията за някаква справедливост и хуманизъм, а през последните години ни приближи опасно от локалните конфликти до нещо по-голямо и страшно.
Ето защо независимо от дистанцията на времето Хирошима и Нагасаки трябва да отбелязваме като знак за смирено преклонение пред всички невинни жертви на Втората световна война, но в тревожното ни съвремие и като подтик да се изправим като цивилизовани хора срещу ядрената заплаха и дрънкането на оръжие от всички страни. Защото, ако напоследък по някакви си съображения премълчаваме трагични факти от историята, то дали забравата не ни прави безсилни срещу чувствително нарастващата днес опасност от глобален конфликт, включително и ядрен.
Завършвам с разтърсващата поезия на Назъм Хикмет от 1955 година. Би ми се искало тя да докосне не само нас, но и всички, които притежават адското оръжие, което в миг може да ни превърне в пепел.
Мислете!
Аз съм момиченце. Идвам отрано.
Аз спирам и чукам на всяка врата.
Ала не мога пред вас да застана,
че мъртвите нямат лица за света.
Чуйте - във град Хирошима загинах
И десет години след моята смърт,
аз си оставам на седем години,
че мъртвите малки деца не растат.
Миг. И очите ми станаха слепи,
Косата ми пламна и гръм връхлетя.
И станах на пепел, на шепичка пепел,
И вятър отвя надалеч пепелта....
Чакам ви. Чакам да чуете вие -
не искам за себе си нищичко аз.
Аз изгорях като листче хартия -
Не мога си взе и бонбонче от вас.
Леличко, чичко! Стоя пред вратите
и чакам за подпис. Ще чакам докрай.
Чакам да няма дечица убити,
децата да казват: "Бонбонче ми дай!"