Букварът на живота

"Така, както не искам да бъда роб, не искам да бъда и господар. Това изразява моята идея за демокрацията."
Ейбрахам Линкълн (1809-1865 г.) - шестнадесети президент на Съединените щати (1861-1865 г.)

Преди 27 години инициираната от Михаил Горбачов акция за постепенното омаломощаване, а всъщност за де факто разрушаването на управляващата в Съюза на съветските социалистически републики (СССР) Комунистическа партия, а заедно с нея и на самата съюзна държава, имаше за свой финал "най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ в." Така Владимир Путин определи краха на Съветския съюз. Повечето от съветските граждани наблюдаваха тези процеси с празните очи на еснафи. Неоеснафите. Но никой и от останалите им съграждани не се хвърли да защитава СССР, понеже гражданите бяха масово възмутени от несправедливостите при разпределянето на обществените блага от страна на комунистите.
Членовете на партията получаваха специални привилегии, а обикновените граждани се редяха на опашки за дефицитни стоки. Членовете на номенклатурата ежегодно посещаваха специални почивни станции, а работниците влагаха парите си на спестовни влогове, понеже уж заплатите бяха високи, но нямаше какво всъщност да си напазаруват с парите от тях.
Когато през 1917 г. Руската социалдемократическа работническа партия (болшевики), начело с Владимир Илич Улянов (Ленин), извършва Октомврийската революция, болшевиките спечелват симпатиите на мнозинството на тогавашното население на Руската империя, изтерзана жертва на трагичната реалност през продължаващата вече трета година Първа световна война, чрез своите ясни и прости

лозунги за социална справедливост:

мир без контрибуции, земята - на селяните, фабриките и заводите - на работниците, цялата власт - на войнишките, работническите и селските съвети. Точно в тази платформа се корени преимуществото на болшевиките пред техните врагове в хода на разразилата се Гражданска война - "бялото движение". То не успява да спечели широка поддръжка сред масите, понеже му липсва ясна концепция за социален инженеринг, или с други думи не разполага с привлекателен проект, който да противопостави на "червения светопорядък".
Ето защо "бялото движение" претърпява окончателно поражение в борбата за властта с "червените".
Колкото се отнася до "червения светопорядък", то той беше наложен в Русия по достатъчно твърд метод. Болшевиките изобщо не се шегуваха, че ще установят диктатура. Но вместо прокламираната диктатура на пролетариата беше установена диктатура на партията. По този начин Ленин решава една много важна задача, стояща пред него - как да създаде нов управленски елит, който да замени стария, установен в дореволюционните времена. Същият проблем е имал за разрешаване и император Петър І, когато му се е наложило да замени властващото закостеняло болярство, враждебно настроено към планираните от младия монарх реформи, с дворянството - новия елит в Русия. При Владимир Ленин партийните членове са своего рода ново "дворянство" - новия кадрови състав на елита. Болшевишката партия се превръща в

държавен институт

за обновяване на управляващия елит.
Както заключава видният политолог Семьон Уралов: "Партията - това е инструмент, с помощта на който върховният управник (Вл. Ленин - б. а.) обединява около себе си избрани елитарии. Партийният модел позволява на Ленин да събере около себе си такива талантливи личности като Троцки, Фрунзе, Сталин, Зиновиев, Каменев, Орджоникидзе и Киров".
Но болшевиките прекрасно разбират, че партията не може да създаде ефективно управление чрез тотално монополизиране на властта на всички нива, в условията на огромна по територия държава. В Русия, а още повече в целия Съветски съюз е невъзможно да бъде установена тотална диктатура, без да е налице поддръжка на централната власт отдолу.
Ето как се появява идеята за Съветите - органи на властта, които да управляват отделните територии като административни единици. В известен смисъл партията би могла да бъде разглеждана като генератор на идеи, цели и задачи на общосъюзно ниво, а Съветите - на местно ниво. Но това не е пълно и изчерпателно сравнение, тъй като главната функция на Съветите е тяхната самоорганизация. Болшевиките били напълно наясно кое довежда до загниването на императорското управление в Русия - управляващите елити били напълно откъснати от реалността. Ето защо Ленин и неговите съратници съзнателно уравновесяват властта на партията с прерогативите на Съветите. Освен това върху тях е възложена още една изключително важна функция - подбор на кандидат-партийни елитарии. В хода на дейността на Съветите, както и по време на дискусиите и споровете, сред техните участници се откроявали най-активните индивиди, които партията могла да привлича в своите редове.
Такъв бил първоначалният замисъл: основа на "червения светопорядък" да бъде диктатурата на партията и системата на Съветите. Персоните, минали през филтрите на тези две социални технологии, получавали входен билет за управленския елит.

Появява се обаче "черният лебед"

Това е понятие, въведено неотдавна от ливано-американския философ Насим Никълъс Талеб. "Черният лебед" е явление, което преди неговото настъпване не може да бъде прогнозирано, с много важни последици е и едва след неговото настъпване е възможно да бъде изградена теория за неговото появяване.
"Черният лебед" се обуславя от обстоятелството, че сложните и неотложни проблеми, които се появяват пред новосъздадената държава, пораждат разногласия сред ръководните болшевики относно пътищата за тяхното разрешаване. Вътрешнопартийната полемика нерядко прераства в личностни сблъсъци, макар и прикрити под фасадата на теоретични разногласия. Тези процеси се задълбочават след избирането на Йосиф Висарионович Джугашвили (Сталин) за генерален секретар на болшевишката партия на нейния единадесети конгрес (27 март - 2 април 1922 г., по предложение на Владимир Илич Ленин, поради неговото влошено здравословно състояние. Кончината му на 21 април 1924 г. лишава първата в света държава, поела по нечастнокапиталистически път на развитие, от нейния ръководител, издигнал се на този пост благодарение на своите лични качества, а не вследствие на апаратни игри и/или маньоври.
"Черният лебед" се оказва фактът, че действителността при новите обществено-политически условия, се оказва далеч по-сложна и противоречива, отколкото изобщо са си представяли болшевиките, докато са обсъждали плановете си как да премахнат капиталистическия строй, а после да строят новото социалистическо общество.
Нито Съветът на народните комисари (тогавашен аналог на Министерски съвет - б. авт.), нито отделните комисариати (министерства) имат местни подразделения, които да следят за изпълнението на решенията. Ето защо тази задача е възложена на местните партийни организации. Като отражение на реалността, Ленин настоява, че управленските политики трябва да се определят от болшевишката партия, най-вече от нейното Политбюро, но до известна степен и от нейния Централен комитет. Ето как постепенно партийният апарат става всемогъщ.

Политическата практика

на марксистко-ленинската идеология твърде бързо изпраща чрез реализацията си в музея на революционния ентусиазъм мобилизиращия лозунг "Вся власть советам!", които институции на властта останали само формално да функционират. Идеята за социалистическа демокрация мутира във високоустойчив екземпляр на партократичния бюрократизъм. Люлка и хранилка на управленския елит.
Тук е уместно да изясним термините и понятията. Когато говорим за властта в държавата, то винаги имаме предвид конкретна група лица - да ги наречем "управленски елити". Елити не в смисъл на "най-добри представители", а в социално-биологичен смисъл - индивиди, които са се оказали на върха на социалната и хранителната верига в своя колектив.
Но не е ли аналогично повторение на описаната девиация от първоначалните теоретични разработки и настоящата ситуация по отношение на доктрината на либералната демокрация, чиято основна прокламирана ценност е плурализмът, а вследствие на това управлението трябва да гарантира равно третиране на всяка разумна концепция за добър живот, и работа на управлението е да формулира и поддържа правилата, които подпомагат гражданите да направят живота си такъв, какъвто те искат.
По пътя за реализацията на тази социална фантастика спрямо настоящата действителност в България, като Китайска стена се е организирал нашенският (псевдо)елит.
Върху принципа "Всеки срещу всеки, но всички заедно срещу българския народ!". Затова и (псевдо)елитарджиите компактно се съпротивляват срещу какъвто и да е механизъм за упражняване на контрол върху тях от страна на гражданите. Единственото, което им се полага, е да ближат наркотичната залъгалка, наречена "демократични избори".
Но в периодите между изборните дни българските гласоподаватели се намират в ситуация, описана още от Жан-Жак Русо (1712-1778 г.) в "Общественият договор", книга трета, глава петнадесета: "Английският народ мисли, че е свободен; той дълбоко се лъже, защото е свободен само докато избира членовете на парламента; свършат ли изборите, той е роб, той е нищо".

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България