Безвремие и тревоги
/ брой: 289
Родната общественост е така облъчена и задрямала под крилото на герберското величие, че в зимните дни предпочита да се гуши под юргана и, когато е будна, да съзерцава с едно око телевизионните сурогати на известни западни матрици за масово опростачване. Когато работата опре до джоба обаче, какъвто е случаят с поскъпването на винетките, се отваря и другото око. Протестира се справедливо, но не толкова за грабежите при изграждането на пътищата и калпавата работа, а главно за неаргументираната стойност на стикерите. Да не говорим за рутинното безхаберие към мачлетата по време на парламентарната ерупция на конституционализъм или салтанатите на полувремето, че сме "спасили" държавата от мракобесието на предишното управление. Проспива се коравосърдечието към исканията на майките и младите семейства, очакваната балтия с цената на електричеството, опасният хаос в здравеопазването, образованието и къде ли не още в ерата на реинкарнираното с волята на спящите управление. Ето тази игра на внушаваната ни натрапчиво безалтернативност като че ли е унесла българина в облаците на безвремието. Все едно, че анестезиологът, със странен блясък в очите, Москов е забил упойката в бута на обществото и то блуждае, без да забелязва какво действително се случва с него, около него, пък и дори по-надалеч.
Та в развитата и близка до сърцата ни Европа наистина ври и кипи. Там улиците опустяват след шест вечерта и народът заспива рано след много яка работа, но през деня истинските и то многолюдни протести не са прецедент. Понякога справедливи, понякога и с опасни послания, но никога не толкова мирни, както повечето у нас. Европейският главен двигател Германия, убедих се на място, вече се задъхва от бежанци и имигранти. Дори доста гостоприемната за прииждащите на многохилядни вълни хора отблизо и по-далеч фрау Меркел даде заден ход и бе принудена да признае за очевидното "безпокойство" в обществеността пред нарастващия проблем. Вярно, тя отново заговори за общоевропейско решение на проблема и отстраняване на причината за него, пък и за традиционното опазване на външните граници на Евросъюза. На официално ниво обаче малко са думите за действителните причини за истинското и опасно преселение на впечатляващи човешки маси в пределите на континента. Пък и да кажат нещо европейските политически лидери (доколкото ги има!), едва ли някой отвъд Атлантика ще нададе ухо да ги чуе. Там отколе кроят и режат с глобалната ножица, съобразявайки се единствено със своите интереси.
На този нерадостен фон и европейското политическо объркване будят тревога акциите на ултранационалистите от "Пегида" в Дрезден и на "Легида" в Лайпциг. В другата влиятелна европейска държава - Франция, крайнодесните от Националния фронт на Марин льо Пен направо стъписаха елита в Париж на първия кръг на местните избори. И едва на "поправителния" тур тези дни се стигна до очакваната корекция в резултат от все пак здравия разум на французите. Закономерно националистите отстъпиха във всички общини пред републиканците на бившия президент Никола Саркози и пред социалистите, но фактът си е факт. "Фронтът" сега почти утроява своите съветници в регионите и укрепва значимо като опозиционна сила. Което, нека не се заблуждаваме, е пряк резултат от сляпото преклонение пред привнесената либералдемократична матрица и неспособността на политическите елити в Европа да намерят, формулират и отстояват собствена стратегия във важните международни дела.
Така в образувалия се вакуум получават публичност елементи от крайнодесния сектор, които, видях сам, печелят привърженици не само сред личности от средната класа, но и сред обикновените хора. Които са истински стъписани от имигрантския поток, очакваните последици за социалната система, но и не на последно място - от терористичната активност. А някои от посланията и констатациите на ултранационалистите са опасно логични, особено когато се манипулира с нормалните патриотични чувства на хората, но и се залага на реалните опасения за сигурността и разрушаването на личния микросвят за относително благополучие.
Европейският политически каламбур естествено не подминава и родната политическа флора. Особено някои нейни живописни с яркостта си видове. Там обаче се залага силно на популяризирането на протоколните хвалебствия от странство, както се полага на бедния и съгласен с всичко беден роднина. И представянето им за магистрални оценки за водена политика. Добре поне, че все още не се говори за благополучие. Но и това ще стане, както сме я подкарали. За нас във времената на безвремие има най-много време. Нали!