15 Ноември 2024петък07:46 ч.

Българското дясно като ултралевичарство

В невъзможността си да го направи по автентичен начин, то се идентифицира с протестите, за да се легитимира повторно и да възстанови изгубената си цялост

/ брой: 204

автор:Панко Анчев

visibility 3557

Наблюдавайки обществено-политическите процеси и събитията, с които те са изпълнени, се натрапва въпросът защо протестите, организаторите и участниците в тях се обявяват за "десни", когато настояват за смяна на системата и се борят срещу олигархията - т.е. срещу това, което е създадено по тяхната идеология и представа за обществено устройство. Другият въпрос е защо, като искат смяна на системата, изобщо не споменават думата "революция". Нали системата не се сменя ей така, а само с революция. Това е същностното й предназначение, но протестиращите избягват да говорят за нея. Вместо революция те предпочитат да плашат с възможна гражданска война. И натам тласкат събитията.
Начинът, по който се организират и протичат протестите в София, навежда на сравнение със събития и явления в Западна Европа през 60-те години на ХХ век, когато широк мащаб прие движението на ултралевите. Навремето големият наш литературовед и мислител Цветан Стоянов го анализира блестящо. Затова аз ще се опра на неговия анализ. Сравнението с тогавашното ултралевичарство се натрапва и обяснява някои неизследвани, макар и постоянно афиширани потребности на буржоазното общество рязко да се раздвижват неговите ниски слоеве, да се раздухват политически претенции за непостижими цели. По този начин се освобождава насъбралата се негативна социална енергия. Властта се изправя пред сериозни проблеми и трудно удържа обществения ред, но затова пък

самата система остава цяла -

макар че все пак подобни събития я разклащат леко и я карат да придобива нова видимост и риторика.
Ултралевичарството "доразви" сектантското левичарско учение за революцията "на всяка цена", като почти изключи пролетариата от участие в нея. То разглежда революцията като обикновен акт на недоволни и бунтовно настроени хора. Тя е фетишизирана и се обявява за почти задължителна за излизането от моралната (преди всичко) криза, в която буржоазно-капиталистическата система изпада по-често отколкото в икономическата.
Тогавашното недоволство, особено на младите хора и на дребните собственици, беше възприемано и прокламирано като аргумент и условие за неизбежността на революцията. И въпреки че се издигат радикални лозунги и често да се нарушава общественият ред и се създават нетърпими за мнозинството ситуации, системата като цяло и властта като неин политически орган толерират ултралевичарството или поне се отнасят снизходително към него. Те отлично разбират, че за тях то не е реална заплаха, която трябва да бъде ликвидирана в зародиш. Защо? Отговорът е в комплекса от проблеми и явления, които доминират през 60-те години на отминалия век. И които очевидно се повтарят в почти същия вид и днес, но с обратен знак и противоположни причини.
60-те години на ХХ век бележат висок връх в развитието на капитализма и особено на неговата икономика. Постигнато бе високо жизнено равнище на всички слоеве на обществото. Нов облик и статус придоби т.нар. средна класа, която за разлика от своята "предшественичка" - дребната буржоазия, получи важна роля в структурата на буржоазното общество и в производството и разпределението на материалните блага.
"Устройващият се филистер усеща несигурността" (Цв. Стоянов) отчужден от себе си и от обществото, осъзнаващ безсмислието на собствения си живот и аморалността на обществото. Той е материално задоволен, но духовно опустошен, без стабилен вътрешен център, около който да се мобилизира и получи удовлетворение от съществуването си. Благата идват тогава, когато отношението към тях се е променило и ценността им до голяма степен се е стопила. Филистерът иска друго, но понеже не му го дават, си го набавя сам. Макар постоянно да се стреми към материалното благополучие, на него не му е хубаво, защото не му е достатъчно. Липсва му вътрешната стабилност, целеустремеността, радостта от живота и това, според ултралевичарството, е важна предпоставка за революционизирането на обществото. 
 Но това не е класово недоволство от несправедливото устройство на живота, установено от господстващата враждебна класа, а състояние на един нов дух, присъщ според Цветан Стоянов на социалния тип, наречен от него "модерен еснаф". Цветан Стоянов констатира интересни изменения в типологията на "дребния собственик", чийто български вариант е отлично изучен от Иван Хаджийски. "Той е много различен от своите деди, но също има - не може да няма - обща родова черта: двойствеността, дуалистичната душа, която го прави лабилен, подлежащ на разпадане." (подч. м. - П.А.) Много любопитна и важна е констатацията, че дребният собственик подлежи на разпадане, т.е. той не изчезва, а само освобождава от себе си нови видове, които се пригаждат по-добре към новата обстановка. Дребният собственик въплъщава особеностите на времето, на икономическата ситуация, но и на начина на мислене. Той е като

морален и психологически барометър

отчитащ движението на социалните идеи и измерващ силата на моралните задръжки. Капитализмът разшири границите на това съсловие и включи в него доскоро принадлежащите към пролетариата индивиди. Така в богатите, а и в бедните държави и общества, междинният пласт между най-богатите и бедните се разшири чувствително. Там се вместиха според Цветан Стоянов "средни и дребни собственици, управленчески кадър, служещи в търговията, фермери, занаятчии, "работническа аристокрация"". В този междинен пласт се събират различни по начин на мислене и живот обществени елементи, между които трудно се постига съгласие и единство, понеже е различна степента на привързаност към съсловието и различна е посоката, към която се движат в своето социално битие. Едните са по-близо до върха, другите - до низините. Всичко зависи от условията на живота и икономическата конюнктура. Затова е различна степента на враждебност и привързаност към правилата, нормите и статуквото на системата. Тя никому не гарантира устойчивост и стабилност в социалното му положение. Дори и в условията на икономически подем! 
Дребният собственик никога не забравя това. Животът му е изпълнен с несигурност и нестабилност, с постоянна заплаха да изгуби и малкото, което притежава. Но в този живот е жива и надеждата, че може да стане и по-добре, да ти дадат повече, да заемеш по-високо място в обществената йерархия. "Модерните еснафи", както пише Цветан Стоянов, "са за структурата и против структурата, пазители и рушители. Различните им състояния ту се примесват в сложен комплекс, ту се редуват на фази и щом дойде фазата на протеста, застават срещу системата и искат нови лица" (подч. м. - П.А.).
Ултралевичарството е знакът, показващ, че е дошла "фазата на протеста".
Днес е време на икономическа криза и на упадък на системата, когато отново виждаме наследниците на онези "дребни собственици", на "филистерите", на "придобилия двойствеността, дуалистичната душа, която го прави лабилен, подлежащ на разпадане" някогашен "модерен еснаф". Но сега съсловието е бедно, несигурно материално, лишено от перспектива, заплашено е да му бъде премахната опората, върху която винаги се е крепял - личната му собственост. На него му е вече непосилно да живее и осигурява бъдеще за децата си. И тази несигурна в себе си и незащитена от обществото и държавата средна класа, дребнобуржоазна по характер, лабилна социално, трудно ориентираща се в идеологиите и политиката, бива провокирана (понеже вижда, че властта се колебае в действията си и не е способна да разреши нейните проблеми) да вземе съдбата си в собствените си ръце. Или поне да си помисли, че сама може да решава и подчинява на себе си държавата.
Когато средната класа не вижда перспектива, тя лесно бива манипулирана от "едрата буржоазия", от собствениците на едрия корпоративен капитал, от медиите и пропагандата. Ултралевичарският характер на това "дясно" проличава най-вече в хаотичността на действията и говоренето й. Разнопосочните искания, започващи от смяна на системата, преминаващи през нова конституция, прозрачност в управлението, ненавист към олигархията, неприемане на "ново турско робство" в крайна сметка се изчерпват с призиви за оставка на правителството. Акцентите се сменят, но безразборно - дори ескалацията на претенциите не е равномерна и не върви в една и също посока. Риториката на ултралевичарството е най-подходяща, за да изрази насъбралия се гняв "от всичко" и да предизвика действия, от които в спокойна и нормална за нея обстановка средната класа се плаши като дявол от тамян.
Знак за ултралевичарството на "десния протест" е и преминаването му в

различни форми на хепънинг

в игри, карнавал и т.н. Точно така се проявяваше движението "хипи" и на съподобните му движения от 60-те години на ХХ век. Така се осъществява някакво "бягство от реалността" и навлизане в илюзорното пространство на илюзорната свобода. У мнозина викането "оставка" е задоволяване на чувството за свобода и придобиване на самоуважение и достойнство, каквито в реалния живот не притежават.
Ултралявото ли е мутирало в дясно, или дясното се е изродило в ултраляво? Какъвто и да е отговорът, ясно е, че българското "дясно", понеже не може да преодолее неизживяното си детство, се държи като ултраляво, не знае какво иска, говори и действа хаотично и се опиянява от своето безумие и храброст. То се идентифицира с протестите, за да се легитимира повторно и да възстанови изгубената си цялост. И като не може да го направи по автентичен начин, т.е. отново да заговори за пазарна икономика, за това, че всеки сам трябва да се научи да "прави пари" и да не разчита на държавата, постъпва като кукувицата, защото ще го замери с камъни и ще му извади очите - снася яйцето си в ултралевичарския полог, правейки се на това, което не е и не може да бъде - дано там се намери добрата птица, която да се подлъже да го измъти. Оказва се, перифразирайки Ленин, че детската болест на дясното е ултралевичарството.
 В тази нелепа обществено-политическа ситуация е много важно правителството да е на висотата на своята отговорност и вярно да разбира какво става в държавата и да го поощрява или ограничава. Защото "дясното ултралевичарство" не е обикновено детско заболяване. Всяко трудно предродилно заболяване води до сериозни мутации в бъдещия организъм. Така ще се получи и с българското дясно. Неговото ултралевичарство е етап от цялостното му фашизиране, към което то се стреми. Такъв предходен етап бе опростачването на обществото, извършено от управлението на Борисов и ГЕРБ. Това именно опростачване зачена ултралевичарството на дясното.
Днес сме изправени пред едно сериозно явление. Самите протести няма да сполучат, но ще разнесат опасни токсини по общественото тяло, които ще предизвикат необходимите за фашизирането метастази.

(Следва)

Намаляват българските компании сред топ 500 в Източна Европа

автор:Дума

visibility 561

/ брой: 218

Въглищата спасяват електроенергийната система

автор:Дума

visibility 590

/ брой: 218

С 60% са по-ниски добивите от пчелен мед тази година

автор:Дума

visibility 557

/ брой: 218

Строителството изпреварва IТ сектора по заплати

автор:Дума

visibility 520

/ брой: 218

Северна Корея вече участва във войната

автор:Дума

visibility 576

/ брой: 218

Съединените щати откриват ракетна база в Полша

автор:Дума

visibility 558

/ брой: 218

В Прищина заговориха за "Велико Косово"

автор:Дума

visibility 495

/ брой: 218

Накратко

автор:Дума

visibility 554

/ брой: 218

Ама, вярно ли е?

автор:Аида Паникян

visibility 612

/ брой: 218

Прероденият геополитически гълъб

автор:Александър Симов

visibility 615

/ брой: 218

Непростима безпаметност

visibility 516

/ брой: 218

По следите на една забравена, но величава битка

visibility 627

/ брой: 218

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ