Балът на насилието

Осъзнавам факта, че три дни след "сакралната" за новопечените демократи дата 10 януари на 1997-а ще ви припомня за събитията на този ден. Но, хайде да не правим проблем с малката неактуалност. Нима не пропиляхме лековерно над четвърт век в безплодие за държавата ни и с помощта на услужливи родни лакеи не ни пуснаха по пързалката в блатото на посредствеността и мизерията. Или ще повярвате на самообреклите се на либералдемократичната измама, че погромът над парламента и свалянето по насилствен начин на лявото управление са дали истинския старт за "новия живот" на България? Сигурен съм, че читателите на вестника не са наивници. А най-малко пък подвластни на евтините медийни манипулации, предназначени най-вече за обработване на поколението, което тогава е съществувало единствено в репродуктивните мечти на родителите си.
По стечение на обстоятелствата и служебния си ангажимент в пресцентъра на Народното събрание в неприветливите януарски дни бях непосредствен свидетел на драстичното поругаване на българската държавност. Подготовката бе извършена планомерно, но и с "добрите услуги" на доброжелатели отвън. "Дарик" увеличаваше градуса на напрежението с целенасочена информация с апокалиптичен привкус за "справедливия народен протест" и по знак таксиджиите обградиха парламента. Последва живата верига и бяха призовани жители на столицата на площада, немалка част от които просто не бяха доволни от управлението и протестираха мирно дори с децата си. По-късно се уплашиха от екстремистите и бързо се оттеглиха, а на тяхно място пристигнаха ударните отряди от каратисти, борци и хора от криминалния контингент. Тогава се започна и обсипването на монументалната сграда с предварително изровени малки павета от околните улици, с крака от старите чугунени пейки в близката градинка, с болтове, но от най-големите, предназначени направо за убиване. Услужливи самарянки клепаха бинтове с червена боя, а пъргави спортистчета ги увиваха около дърветата пред депутатския вход. Идеята на организаторите обаче бе да се пусне истинска кръв и тя даде хляб на предимно услужливите по това време медии. Ако не се получи - да се симулира бутафорна кървава разправа на властта с народа, тъй като, независимо от усилията, полицията и жандармерията бяха максимално сдържани и предупредени за провокациите.
Всичко имаше в дните и нощите около 10 януари 1997-а. И насилие от страна на не толкова голяма, но явно добре мотивирана, бойна група за оскверняване на парламента, и политическо лицемерие, и фалш, и организирано снабдяване с алкохол (и не само) на боевиците от първите редици, и дори прекалено бързо монтирани големи апарати за кафе от услужливи ресторантьори, които очевидно после са капитализирали добре своята безрезервна отдаденост към преврата.
Имаше и един пребледнял Костов (въпреки че много не му личи), един широкоцолово усмихнат Петър Стоянов, който изглежда предвкусваше, че ще се раздели с хубавата адвокатска кожена чанта, имаше и плакат с изписано СДС на прозореца на парламентарната група на сините, който остана непокътнат до края на погрома. През това незаконно КПП в най-тежката нощ прескочи маса народ в двете посоки: навън - за изплашената администрация, и навътре - за множене на "вътрешния" натиск.
Естествено, тогава не липсваха и грешки на управляващите, но съпроводени от подмолен вътрешен и координиран външен натиск. Съществуваше и политическа нерешителност, лутане около пътя към компромиса, но и тежък избор в интерес на гражданския мир. Някои първично и наивно възприеха този своеобразен бал на насилието и благоприятното за сините развитие на събитията като победа. Да, вероятно победа, но срещу държавността и законността. Победа, която узакони екстремизма в политиката, политическия рекет и откри истинската магистрала пред голямата разруха на Отечеството. Победа, която превърна огромния грабеж в реалност, а кражбите от държавата - едва ли не в нормалност. Победа, която обрече голяма част от населението на истинска и унизителна мизерия, а малцина обогати неимоверно. Победа, която изпари самочувствието ни на древен и горд народ, изтри достолепното ни държавно лице и ни отправи трайно на дъното на най-голямото междудържавно обединение в Европа, а и не само.
В дните на озверелия щурм срещу парламента предприемчиви активисти на СДС бяха домъкнали пред парадния вход ярко червена жигула. На нея имаше грижлив надпис "Този автомобил не е червен". Явно организаторите моделираха първосигнална омраза сред масите към цвета на розата. Толкова години след погрома изправих в съзнанието си друг плакат и мислено го изписах: "Това не е България, а нейният деформиран образ". Него моделираха старателно много самообявили се творци на прехода, но дълбок и грозен разрез извърши синята гвардия през 97-а и след това. Може би тук е и причината техните амбициозни наследници да потъват все повече в необратимо политическо забвение.