Анти - жабокрек

"Ако ти се налага да изядеш жаба, най-добре го направи, още щом се събудиш сутринта. Ако ти се налага да изядеш две жаби, най-добре изяж първо по-голямата."
Марк Твен (1835-1910 г.) - американски писател


Сигурно тази мисъл е почти абсолютно вярна - нали все пак е изказана не единствено вследствие на многобройни наблюдения на един велик сърцевед, но и въз основа на личен опит. Уви, на мене тя не ми беше от полза, понеже вече над четвърт век, или по-точно през целия период на т.нар. "преход" след 10 ноември 1989 г., като се хвърлях със самоналожен ентусиазъм сутрин да изгълтам голямата жаба, а после да преглътна и по-малката, минутите и часовете след това отново жабосваха ежедневието ми с пълчища от животните.
Динозавър да бях, пак нямаше да успея да ги излапам всичките!
Особено ми е трудно да преглътна неколцина от най-едрите жабоци, които битието ден след ден ми поднася в психологическото меню.
Хипержабата № 1 е твърдението, че в България е налице икономическа стабилност. И се питам защо Големият човек с маниери ала Тодор Живков още не е актуализирал националния ни химн с едно розово двустишие в същия смисъл като рефрен.

Този хипержабок не е жаба за моята уста    

понеже ми е голям колкото магарето на Настрадин Ходжа. На който му хрумнало да поспести от храната за своето четириного, но тъкмо успял да научи животното съвсем да не яде, а то взело, че се гътнало (по шопски), сиреч умряло. Не че моите сънародници и сънароднички са клепоухи и клепоухки, но като гледам от статистическите данни регреса по отношение на здравословното хранене след 10 ноември 1989 г., от една страна, пък, от друга страна, която всъщност е пак същата, ако попитате тези "работещи бедни", на които почасовото заплащане е най-ниско в целия Европейския съюз, то никак не ме учудва, че мнозинството от тях по собствен път катадневно по принуда достигат до прозрението на испанския писател Мигел де Сервантес (1547-1616 г.): "Има само две фамилии по света, както казваше моята баба: Имащите и Нямащите".
Върху безпристрастния терен на фактите картината е следната: през 1989 г. средно на човек от населението са консумирани годишно 77,8 кг месо, а през 2009 г. - 30,7, тоест повече от два пъти по-малко; спадът при други продукти е: за прясното мляко десет пъти - от 192,8 кг на 19,9 кг; хляб и тестени изделия от 192 кг на 105,9 кг; яйцата от 255 на 131; плодове от 84,4 кг на 44,3 кг. Като се има предвид регреса в равнището на реалната покупателна способност на средното статистическо ниво на доход на глава от населението в България след 1989 г., то равнището на потребление няма да бъде достигнато още дълго време.
Следователно близо тридесет години т.нар. "преход" няма да осигурят същото в количествено отношение удовлетворяване на базисните потребности на българските граждани като цяло, както това е реализирано в края на социализма. Например средната заплата през 1989 г. е 274 лева, а в 2010 г. - 649 лева. Но с тогавашната средна заплата могат да се купят 1055 кг хляб "Добруджа" по 26 стотинки, а със съответната средна заплата за 2009 г. - 579 кг хляб, тоест почти наполовина по-малко. През 2018 г. според Националния статистически институт средната брутна работна заплата е 1054 лв., при цена на 1 кг телешко месо по български стандарт (в хипермаркет "Billa") 29,98 лева. Следователно с нея е възможно да бъдат закупени около 35 кг телешко месо. Докато през 1989 г. неговата цена е 5,40 лева за 1 кг, тоест срещу тогавашната средна работна заплата могат да бъдат получени 53,5 кг телешко месо, или с 52,91% в повече.
Още първия път, когато понечих да вместя в мозъчните си гънки жабчето "Демокрация", това същото, съблазнително за "профанното" гражданство и доходоносно за българския (псевдо)елит понятие, мисловните ми реотани запушиха от когнитивния дисонанс.

Теорията за когнитивния дисонанс

(от англ. език cognition  - знание и dissonance - несъответствие, разногласие), е една от специалните социално-психологически теории, - разработена от американския изследовател Л. Фестингер. Тази теория утвърждава, че ако в съзнанието на даден индивид се сблъскат логически противоречиви знания, то той преживява чувство на дискомфорт, затова и се стреми да се избави от него. Като се старае да реши тази задача, индивидът реконструира своите знания или социални постановки относно съответните обекти или събития, за да може противоречието между тях да бъде премахнато.
Теорията на когнитивния дисонанс характеризира способите за отстраняване на противоречията в знанията и описва това как в типичните случаи даден човек го извършва. Например, за да достигне съгласуваност на някои две противоречиви помежду им знания, индивидът или така преработва едното от тях, че да съответства на другото, или се обръща към такова трето знание, което "примирява" първите две помежду им.
Е, казах си аз: "Захващай се на работа, за да пратиш в информационния карцер един куп несъответствуващи помежду си двойки в знанието, че да решиш когнитивните си дисонанси!"
Пример. Разминаването помежду наименованието на страната, в която живея - Република България, и реалната структура за функциониране на държавното й управление.
Допреди 13 юли 1991 г. наименованието на моята Родина беше Народна република България. Оказа се, че прилагателното "народна" е трън в петите на всички новоизлюпени "демократи". Персони с професорски звания и научни титли в тон magister dixit - сиреч "учителят каза" - набиваха в главите на несведущата публика, че значението на думите "народна" и "република" всъщност е едно и също - тоест стопроцентова тавтология.
Но на латински език, откъдето произхожда rеs-publica (слято или отделно), то има значение на: 1) държавни дела, държавни въпроси, 2) държавна собственост, хазна, 3) държавни интереси, обществено благо, 4) държава, република, общество, 5) политическо положение.
В наименованието "Народна република България" прилагателното "народна" поясняваше

чие благоденствие има за цел

функционирането на държавното устройство. Е, да, но на тъмносините "демократи" всички понятия, битували преди 10 ноември 1989 г. и понамирисващи на приемственост, им действаха като червено на бик. Освен това неколцина измежду по-просветените измежду тях поназнайваха, че извън антикомунистическите библии, като например, "Архипелагът Гулаг" на Александър Солженицин или пък "Манифест 2000" от времето на Пражката пролет през 1968 г., съществуват и онези безсмъртни стихове на поета Никола Вапцаров: "Но в бурята пак ще бъдем с теб, /народе мой, защото се обичахме". И още, както беше писал Гео Милев: "Един е изходът - обединяване на народните сили. А това обединяване ще се извърши само под знака на един лозунг: труд и честност."
Този нов лозунг - чужд на всички досегашни партии - означава техния разгром и изникването на една нова "партия", която ще донесе желаното обновление, като обедини народа под единствения възможен в България социално-културен принцип: трудовия принцип. И тази партия ще изникне из недрата на народа и трябва да бъде не партия, а целият български народ. Така народът ще изнесе начело своите истински, най-добри синове: честните свои синове, ония, които досега са били потулени зад шума на безчестието или доброволно отлъчващи се от оная обществена гнусота у нас, която се нарича "политически живот".
По-съобразителните измежду тъмносиния (псевдо)елит правилно схванаха, че навсякъде, където има пряко участие на гражданите, тоест народът, в управлението на държавата, то си е стопроцентов копипейст на лозунга на водача на Октомврийската революция в Русия през 1917 г. Владимир Илич Улянов (Ленин): "Вся власть Советам!"
Ето защо целият основен закон на Република България, ашладисан да даде единствено филиза "парламентарна демокрация", като за участие до всички важни решения, както на самото Народно събрание, така и на всички останали институции: Висш съдебен съвет, Консултативен съвет за национална сигурност, Надзорен съвет на Националната здравноосигурителна каса и т.н., и пр., на суверена му е наложена

пълна карантина, в срок - до живот

Точно тук ми пулсира в съзнанието злокачественият когнитивен дисонанс. Уж Отечеството ми носи наименованието "Република", пък всъщност притежава републикански черти по-малко, отколкото бели мечки населяват екваториалния пояс. Че нали още в родината на демокрацията - древногръцките полиси през V-ІV в. пр.н.е., като най-типичен пример е градът-държава Атина, този тип държавно управление е означавал участието на всички (желаещи) свободни граждани в пренията относно обществените проблеми и в намирането на техните решения. Като назначенията на почти всички публични длъжности (с изключение на стратезите и пълководците) били определяни посредством жребий. Затова и Перикъл (ок. 490-429 г. пр.н.е. - вожд на робовладелческата демокрация при нейния най-голям разцвет) заключава: "... онези, които не взимат никакво участие в политиката, са хора не безполезни, а негодни" - в реч в памет на падналите в битка.
Ето тук е зиналата жаба-годзила. Не аз нея, а тя мен иска да глътне. С цялото ми човешко достойнство. Като ми отнема основанието реално да съм една частица от суверена, който да притежава правото във всеки момент да има думата от последна инстанция относно решенията в сферата на държавното управление. Като по този начин живее пълноценно, а не вегетира както понастоящем - тор за българския (псевдо)елит!

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България