Агресията

Едва ли са ни необходими много доказателства, за да схванем ясно, че светът нещо тотално се е пообъркал. То не е кръв, мъка, безсмислено унищожение на себеподобния и самоунищожение, агресия, жестокост, ерозия на морала, семейството, дебалансиране на ценностите, които трябва да крепят като цяло крехката конструкция на обществата.
На всичко отгоре пълзящата епидемия на тероризма прониква в тъканта на хората не само физически, но и дълбае в съзнанието, за да събуди умишлено търсеното чувство за несигурност и страх. Но и провокира закономерната реакция за обединение срещу отнемането на живота на невинни същества и запазването на вече постигнатото мирно съжителство между хора от различни националности и вероизповедания. Което неизбежно води до временно (силно се надявам!) ограничаване на завоювани права в държавите от европейския контитент, към който и ние принадлежим с всички приоритети, но и с не по-малко тежки отговорности.
Няма да ви занимавам в отредените ми редове само с поредната разтърсваща трагедия в Брюксел. Сега тя е обект на многобройни коментари и анализи на по-компетентни по темата специалисти. Но, забележете, на ерудити и експерти, в немалка част създавани и развивани в годините на "онази" България преди повече от четвърт век. Тогава, когато поддържахме отлични отношения като цяло с арабския свят. Тогава, когато взаимоотношенията ни с тези държави се градяха на взаимното доверие, сътрудничество и изгода. Дали, мисля си, и тези арабисти от системата за сигурност, наред с държавната политика в тогавашната по-различна глобална обстановка, не са важна част от успешните ни връзки с много страни от Близкия изток и Африка? Защото едва ли има по-добър начин за успешни и балансирани междудържавни отношения от добрата предварителна информация и познаването на партньора, а и не само. Пък и за предотвратяването на безсмисленото насилие, омиротворяването и постигането на поне относително равновесие във взаимоотношенията в този пообъркан свят днес.
През тези дни на истинска тревога за континента и неговата сигурност в съзнанието ми натрапчиво изплува определението агресия. Във всичките й форми и превъплъщения. Тя може да бъде без повод и с повод, открита, нагла и провокативна, но и скрита, и подмолна. Най-ужасната й и осъдителна форма е, когато се наранява и унищожава невинен човек. Тук дилеми няма. Независимо от това кой е извършителят и какви са неговите подбуди. Всъщност за погубването на живот не може и не трябва да има аргумент.
Думата ми обаче е за една друга форма на агресията, ако щете, наречете го насилието. В компресираното ни със страсти и противоречия време то като че ли ни заобикаля. По кръстовищата у нас за един клаксон пребиват човек, друг блъска с бухалки според него нагъл шофьор, трети умъртвяват възрастни беззащитни хора за жълти стотинки и влизат като на парад в имотите им и прибират всичко "ценно" за скрап.
В същото време родители се саморазправят с учители, ученички се млатят зверски в Бургас, което е редовна практика сред юношеската половина на обучаемите в перфектно функциониращата образователна система на републиката. От своя страна предучилищните ни отрочета са сред първенците по висене пред телевизора в Европа. А там - насилие да искаш. Като се започне от анимационните филми, мине се през сериалите, включително и родни, и се завърши с добре въоръжените компютърни игри за малки и големи, много от които те вкарват в свят, където трябва да си "най".
Ето такива ми ти работи по света, Европа и у нас. Тревожно е и все по-ясно се налага необходимостта от координирани усилия за елиминиране на агресията под каквато и да е форма. А това означава съвместна и всеобхватна работа за премахване както на унищожителния екстремизъм и терор, така и на всички форми на насилие, с битовия облик на които у нас, пък и не само, свикнахме в последните десетилетия.
Всичко това налага трудното ни време, в което единственият верен път е този на тържеството на глобалния разум, повсеместното развитие и толерантността. Другото е магистрала към безвремието, по която можем да се движим бързо, но с предизвестен край.
Вярвам, или поне се надявам, че никой разумен човек не го иска.