135 години от рождението на Йордан Йовков
Неочакваният Йовков
/ брой: 269
Несъразмерен, най-несъразмерен е Палазов от "Частният учител" - незабравимият герой от великолепния разказ, посветен не толкова на битието, колкото на съдбата на селския учител. И Станчо Палазов е от "донейде излишните хора" на Йовков, нещо повече, той е най-излишен, неразбран и неоценен, някак несериозен и чак налудничав, неспособен да се впише в действителността, неспособен да живее нормалния живот на нормалните хора. Неговата външност, подчертано карикатурният вид, неговото поведение, още по-карикатурно, дори не намекват, че той е одарен човек не просто с артистични заложби, а с богата душевност. Палазов е цялостен, сложно изграден, психологически плътен герой, до чиято същност стигаш, преди всичко като осмисляш съдбата на писателя, който влага в този герой и частица от себе си. Изпълва с недоумение подобно твърдение. Автор и герой са тъй отчетливо, тъй натрапващо са различни, ако погледнем повърхностно, че наистина не е за вярване как някому е хрумнало да търси у Частния учител нещо от създателя му. Станчо Палазов е жизнерадостен, борбен, непримирим, напук на житейската нищета, в която тъне, той е артист с щедро сърце, отворено за всеки, и нехае, че е неразбран или неоценен, той е несломим дух, оптимист, окрилян от надеждата, въпреки утаената горчилка в душата и подигравчийските подмятания, въпреки всичко. А създателят му е запомнен като мрачен мълчаливец, сякаш лишен и от артистичност, и от чувство за хумор, въпреки професията си, рядко усмихващ се човек, който е резигниран, отчаян, чак отчужден, който страни от хората и може да общува само с неколцината близки приятели.
Само че тази представа за Йовков е колкото популярна, толкова и подвеждаща, защото ако действително го е имало онзи мрачен мълчаливец, то това е бил умореният, болен и съсредоточен мъж, забравил младостта си, времето, когато е бил различен, съвсем различен. Метаморфозата у този човек е наистина впечатляваща, дотолкова озадачаваща и неочаквана, че остава непроумяна дори от сериозни изследователи, като Д.Б.Митов, да речем, който упорито твърди, че един-едничък негов колега от младежките му години го е запомнил като "веселия учител" или "засмения Йордан". Нищо подобно, много от тогавашните му колеги, а най-вече Ловчо Стоянов и Георги Вълчев, оставили най-добрите спомени за учителстването му в Добруджа, са го запомнили като весел и духовит младеж, не просто шегаджия, а зевзек, който не само се смее от сърце, а е склонен и да се присмива. Младият Йовков е жизнерадостен, енергичен и артистичен, той е конте, ловджия и любовчия, дори чревоугодник и скандалджия, неуморим е, всякога находчив, всякога търсен събеседник, всякога душата на компанията. Малко известно е дори това, което сочи какъв непоколебим артист е в буквалния смисъл на думата, защото той често поставя пиеси, а и играе на сцената, макар и неохотно. Както и това, че е художник, който рисува непрестанно. Но по-същественото е, че той е непоколебим артист и в живота. Мнозина са запомнили шегите му с училищния слуга в Каралии, дядо Хаджи, които са несекващи, ежедневни и понякога соленички, а всякога непремерени, подигравчийски. И колкото и неочаквано да изглежда, този възпитан и деликатен, тих и затворен човек, е ако не скандалджия, то поне скандален, щом стреля в тавана на учителската стая с ловната си пушка, ей така, за разтуха. Като скандално би могло да се окачестви и хрумването му да предизвика надпреварата между две "застинали моми" от Съръджа, които, докато се състезават да впечатлят учителя-ерген, му разточват "хубава и вкусна кавърма". А най-неочаквано този вечно злояд човек, измъчван от болки в стомаха, яде с апетит не само кавърмите "с много масло, каймак и сирене", но обича сладко дотолкова, че веднъж, в чифлик Мусубей, дори опитва сам да си приготви халва от масло, захар и брашно. Фиаското му като кулинар е пълно, резултатът е тъй плачевен, че дори кучето отказва да яде от халвата му. Но това са само любопитни подробност, а най-неочакваното, поне за мен, бе не страстта на младия Йовков към рисуването, а фактът, че неговите шаржове, възхитили всички, не са запазени, или поне все още не са експонирани. Що се отнася до театралните му постановки, това е масова практика за тогавашните учители, та учудващото е по-скоро това, че не е достатъчно артистичен на сцената, че не се помнят ролите му, както шаржовете му. Той е артист и в живота, особено ако се появи жена - влюбеният Йовков е не просто артистичен, но и ексцентричен, а неговите любови не са една и две. Жените, за които никога не говори, той носи в сърцето си, а и всякога се е стремял да ги впечатли - същински франт още в младостта си. Неочаквано е, но е факт: съвременниците му са впечатлени, че си поръчва костюми от фин, скъп плат, при най-известния шивач в Добрич, а обувки си доставя чак от София, въпреки мизерната учителска заплата.
Тези подминавани подробности от житейската биография на Йордан Йовков, които биха се сторили някому ненужно търсени, пикантни, всъщност ни помагат да разберем не само сходството между писателя и неговия герой в този разказ, колкото сходството му с "донейде излишните хора" изобщо. Не само тук той визира себе си: ако Станчо Палазов носи частица от него, то в друг разказ Йовков говори от първо лице за себе си. Той е неизмисленият герой от "Дрямката на Калмука", както неизмислен е и събеседникът му, дядо Гено, повтарящ почти буквално прототипа си. Добре е да се знае, че "донейде излишните хора" не са измислени: смущават винаги с несъразмерения си жест, гравитират към метафората понякога, но са автентични, дотолкова автентични, че прототипът се разпознава и след сложното преосмисляне. Така е и с Палазов, частният учител, но нека не избързваме със заключенията, защото той, както много от тези герои, е автентичен точно толкова, колкото и съчинен, обобщен, типизиран. Йовков е верен на себе си - описва реалността, каквато е, търси типичното и в името на истината, преиначава нещичко, послъгва с мярка. Лесен пример са оръфаните панталони или протритото, овехтяло сако на Палазов, типични за повечето селски учители тогава, но съвсем нетипични за Йовков. И тук стигаме до друг важен момент: проблема за мярата, премереното и премислено отразяване на житейското, опазването на автентичният момент само отчасти, за да стане по-релефно изображението, по-въздействащо. Има го отново лесният пример: ако Палазов се родее с младия Йовков, ако артистичният и чувствителен учител е по своему горд, с несломим дух, с неизтлели мечти и непобедими надежди, то това родство е духовно, невидимо, а отвън, на върха на айсберга, те са отчетливо различни. Палазов не само не е онзи неочакван франт, изисканият млад господин със скъп костюм и модни калеври, с респектираща външност и добри маниери, а наопаки: неспастрен е, смешен, карикатурен, нереспектиращ, будещ състрадание. Контрастът е търсен - според концепцията на Йовков красивата душа трябва да се открои, да се покаже по-релефно, макар да е скрита под некрасива външност, както е при Серафим. А в случая, когато героят е сред "донейде излишните хора", които по правило са някак несъразмерни, контрастът е още по-необходим, задължителен, подчертаващ обаянието на някой, който се радва най-неочаквано на благоразположението на две красиви, дори фатални жени - г-ца Елиза Шмид и младата Сарандовица. И изведнъж не друг, а Бигленският даскал, беднякът, несретникът и недомасленикът, у когото няма нищо запленяващо, който е оръфан прошляк и лала, шутът, който дарява веселие, за да получи презрение, той, точно той, този и некрасив, и незначителен човек, ще е обичан от тези обичани жени, които гледат високомерно на богатите и елегантни ухажори. Няма нищо по-сразяващо, по-разтърсващо за българина, особено за провинциалния човек, от тази неочаквана и нелогична, ненормална любов на хубавата, харесваната жена, дори ако е тя платонична, дори ако е само шега или провокация на разглезената красавица. Станчо Палазов е "донейде излишен човек" дори само заради тази ненормална, според всеобщото мнение, благоразположеност на бленуваните красавици, не на една, а на две недостижими жени, той е най-излишен, вбесяващ хората около себе си, защото обърква представите им, разбива отколешния ред и удобните предразсъдъци.
Йовков, непоколебимият естет, и сдържаният, но категоричен мъж, чужд на празната показност, но всякога благославящ любовта, знае, че жената обича нестандартния мъж, дори ако е той някак неугледен. Йовков, обреклият се на красотата писател, разбира и друго - той знае, че представата за красота у множеството, у нещастниците със закърнели сетива и мудна мисъл, е изкривена, профанска. Знае и това, че влюбената жена с възбудените си сетива ще види невидимото, ще открие скритата, но обайваща хармония, за да доплува до спотаената, ненатрапчива, но покоряваща красота. Йовков, ако е оставил частица от себе си у героя, е надарил Станчо Палазов с тази скрита, но покоряваща красота.
"Търкулнала се тенджерата, че си намерила похлупака!" - това казва озадаченият и разгневен селянин в края на разказа, когато Палазов заминава с г-ца Шмид, а същото биха повторили мнозина, всички, чиито сетива са закърнели, чиито чувства са повехнали, чийто ум е плесенясал. Излишният, ненужният човек заминава и, слава Богу, няма да се върне, за да ни обърква, да ни тревожи! Но странно, раздвоени сме някак: Бог знае защо, но трайно, непреодолимо усещаме, че този излишен, ненужен човек, ни е необходим, досещаме се някак, че ще обеднеем без него. И този великолепен разказ свършва тъй: "Сарандовица, която беше наблизо и чу тези думи, погледна селянина, който беше ги казал, погледна в земята, помисли нещо и без да се намеси повече в разговора, прибра се в хана." Нека я последваме смълчани, защото там, под гостолюбивата стряха на тази българска обител, ни очаква миг радост...