Светли лирически въздишки

    Трифон Митев кани читателите си на романтична вечерна разходка из необятните пространства на поезията, родовата памет и пасторалните етюди на любовта и баладичните съновидения. Неслучайно той е нарекъл новата си лирическа сбирка "Вечерна разходка". Мами го негата на припадащия здрач, изкушава го томлението на сумрака, който постепенно потъмнява и от кадифено пурпурно преминава във виолетово антрацитено. Най-характерното за натюрела на този поет е дискретното внушение, приглушеното говорене, мечтателното съзерцание на Натурата, нежното потапяне в мъглата на родовата памет, любовното вслушване в гласа на прадедите, които шепнат от своите вечни покои в българския чернозем.
    Програмни са внушенията на автора със стиховете от първия раздел на книгата. Тук откриваме дузина лирични апологии, посветени на знакови български поети - Пейо Яворов, Никола Вапцаров, Димитър Данаилов, Стойчо Стойчев, Жеко Христов, Павел Матев. Според Трифон Митев поетите не умират. Тях ги убиват с нож, куршум или бездушие. Тези стихотворения-посвещения са наситени с приглушено, но драматично чувство за единение и духовно родство със сенките на редица български поети. Трифон Митев вътрешно, като нагласа, предпочитания и стилистични особености мечтае да бъде родствен тям. В този цикъл знаково е и стихотворението, посветено на Лорка.
    Трифон Митев усеща дълбоката символика в цветовете на кръвта, земята и тревата, на живота и смъртта, на храбростта и доблестта.
    В посвещенията на тези поети, както и на яркия публицист Стефан Продев, откриваме не само преклонение и възхищение пред блестящото тяхно творчество, но и дълбок пиетет пред моралния им пример на духовни учители и водачи.
    Може би най-силни като чувство, органична плътност и изящество са кратките лирически въздишки, импресии и ноктюрни, събрани във втората част на книгата. Чрез тях Трифон Митев иска да види неугасващата светлина на доброто сърце. Тук безпределно властват нежността, прочувственото баладично съпричастие, всеобщата хармония и добротворство. Стихът е къс, пределно изчистен, лаконичен, на места приемащ дори графична острота. Най-силното качество на тази поезия е в непосредността и непринудеността на внушението, в любуването на простотата, в безкористното съзерцание.
    Цялата книга на Трифон Митев е пронизана от усещането за дълг към предшествениците, за памет към миналото, за преклонение пред героизма на загиналите за Отечеството. Най-ярки примери в това отношение ще открием в третата и четвъртата част на книгата. Тук авторът постоянно сънува с отворени очи своите предходници, родния край, Чирпан, близките си бежанци от Македония, пътя до Костур, село Лаген, Леринско, патриархалните български къщи в Боженци, войниците, погребани в безименни могили, сивите врани и черните гарвани, които са другари на младите войничета, паднали над Сливница и при Гургулят, жълтите очи на семафорите, на които се срещат и разделят влаковете на нашето време...
    Трифон Митев е поет на пастелните багри, на лирическите междуметия и въздишки, на прекрасните акварелни етюди и зарисовки. У него е силно и ярко усещането за непрекъсваемата връзка между родовите корени, които се губят назад през столетията, и съвременното битие. Постоянният спомен за преселилите се във вечността дядовци, близки приятели, поборници, революционери или велики поети дава самочувствие на Трифон Митев да се възприема не само като техен следовник, длъжен да пази свято историческата им памет, но и като жрец на словото, който трябва денонощно да мисли и да се моли за тях в олтара на българската чест, достойнство и слава. И тогава инак нежният и крехък като чувствителност лирик сътворява стихове, които изненадват с категоричната си позиция на непреклонност.
    Чирпан е град, обвеян от славни политически традиции, подсилвани от земетръсния дух на родолюбиви българи и непреклонни революционери. Чирпан е люлка също така и на поети с нежна и деликатна чувствителност. Трифон Митев, на когото е съвършено чужда авторефлексията и празната рекламна шумотевица, тъй характерна инак за немалко съвременни лирици, продължава благородната традиция на поети като Яворов, Павел Матев, Димитър Данаилов, за които служенето на българското слово е висше условие и предпоставка за почтеност, искреност  и талант.