Живеем във време, в което човечеството е потопено в робство

Мирослав Каракашев e роден на 9.05.1982 г. в София. Женен, с 2 деца. Завършил данъчно право в Сорбоната в Париж. Работил и като експерт в НАП, Министерството на финансите, Държавен фонд "Земеделие". От 2013 година е ръководител на "Правна служба" на "Финансконсулт" ЕООД. Член на БСП.

"Сегашните политици са се превърнали в апаратчици на дребно"

- Господин Каракашев, вие сте юрист, занимавате се с данъчно право. Защо избрахте това да бъде ваша професия?
- Избрах правото, защото ми се удаваха повече хуманитарните предмети в училище, а и покойният ми баща беше юрист. Системата на висшето образование във Франция, където съм завършил, изисква в рамките на петте години обучение младият човек постепенно да се профилира в конкретна специалност. Това особено важи за правото, където конкуренцията е голяма и за да се развиваш в това поприще, трябва да си натрупал конкретни познания в определена сфера на правото. Вероятността да си едновременно добър специалист по бракоразводни дела и по трудови спорове например е доста малка.
Към тази даденост се добавят и мои субективни причини, свързани с това, че студентските ми години не бяха леки. Там всеки ден е борба за оцеляване. Трябваше да работя, за да се издържам и да живея на ръба на оскотяването, за да постигна основната си цел - да се дипломирам. В тези моменти изборът на поприще става много повече прагматичен, отколкото идеалистичен. Има един израз, който приписват на Бенджамин Франклин и който гласи, че "Има две неизбежни неща в човешкия живот и това са смъртта и данъците". От гледна точка на избора това звучи като: "Докато има данъци, ще имам и работа". Та сигурно заради това и заради необходимостта от прагматичност  тогава избрах данъчното право. 
- Какви трудности срещате в работата си?
- Като във всяка работа основен извор на разочарование е липсата на резултатност. А всеки субективно възприема резултатността и причините за личната си мотивация: доброто изпълнение на конкретна задача, справянето със сложен проблем, възнаграждението на труда, добрият климат в колектива, потупването по рамото от началника и т.н. Липсата на всеки един от тези елементи може да се римува с трудност. Но всяка трудност е именно такава, за да се преодолява.
За съжаление живеем в общество, и то не само в България, в което повечето хора възприемат всяка трудност в работата като заплаха за собственото им оцеляване. Това е така, защото трудът вече не е ценност, чийто основен приносител е човекът. Трудът се е превърнал в стока, а покрай него в такава се е превърнал човекът. През последните 10 години, откакто се върнах в България, съм работил или като държавен чиновник, или за големи частни компании, т.е все в големи структури, в които повечето хора сякаш са се примирили с идеята, че са стока и че са лесно заменими. Трудещите се в условията наемния труд, които представляват 90% от работещите (в частния и в публичния сектор), сякаш не виждат или ги е страх да прогледнат, че именно техният труд е ценният принос, стоящ в дъното на всеки по-голям успех, на всяка корпоративна печалба, че скъпата лимузина, в която се вози началникът, са я изработили именно те. Това не се отнася само за България. Това е заразата на неолибералния свят, в който живеем. Та и тук е отговорът на въпроса: най-трудно е да работиш в подобна среда.   
- Напоследък се говори, че образът на данъчните е страховит в очите на публиката. Продължава ли този образ да витае?
- С това твърдение мога да се съглася частично, и то когато става въпрос за бизнеса, но за това ще разкажа по-късно.
Работил съм близо две години в данъчната администрация на най-ниската възможна длъжност. Данъчните са едни съвсем нормални хора като всички останали. А българската публика трябва да види какво представляват данъчните във Франция, САЩ, Швеция, Германия или всяка друга индустриално и социално по-развита от България държава, за да си даде сметка, че родните данъчни са като симпатични, прашни коминочистачи в сравнение с чуждестранните. В държавите, към чиито стандарти се стремим, данъчната администрация в продължение на десетилетия си е изградила образа на най-репресивния и опасен за човешката съдба орган. Самият Бенджамин Франклин го е прозрял преди два века, щом е поставил елемент на равенство между данъците и смъртта. Тази репресивност, комбинирана с идеята, че именно чрез плащането на данъци демонстрираме, че сме част от една общност и допринасяме за общото благо, включително помагайки на тези, които са в недоимък, в социално по-развитите общества са изградили устойчиво гражданското чувство у данъкоплатеца.
    Ако сред българските граждани витае представата за страховития роден данъчен, самият данъчен е последният виновен за това състояние на колективния дух. Причината за изкривения му обществен образ се крие по-скоро в сегашното състояние на данъчната ни система, която е несправедлива. Данъчният е просто инструмент, чрез който тази несправедлива система въздейства върху хората и тяхната дейност.
- Вие се занимавате и с политика. Каква оценка може да направите за управлението на страната в последните години?
- Трудно ми е да говоря меродавно за последните 25 години. Прекалено съм млад, за да се връщам толкова назад. Но от дистанцията на времето и на социалистическите идеи, които изповядвам, информацията, която съм прочел и която започва да има своята историческа стойност 25 години по-късно, мога да кажа, че живеем в едни объркани времена, в които не само българите, но и по-голямата част от човечеството е потопено в робство на парите и на властта на една шепа хора.
 Управлението на страната ни е направила по-малко свободни. Защото аз не възприемам свободата само като възможност за свободно прекрачване на държавни граници и свободно разказване на вицове за държавния ръководител. Защото днес можем да пътуваме свободно навсякъде по света и да разказваме свободно вицове, за когото и каквото ни скимне, но не съм сигурен, че живеем по-добре и по-свободни. Свободата е състояние на духа, но за да можем да се извисим на нивото на духовното, трябва да сме задоволили основните си скотски нужди. Как човек може да бъде свободен, ако 99% от времето му е посветено на мисълта как ще изхрани себе си и семейството си? Как ще лекува близките си, ако се разболеят? Как и къде ще се изучат децата му? Та управлението ни е такова, че ни е оковало в такава разправия с битовизми, че рядко имаме възможността да извисим съзнанието си и да погледнем от по-високо. Казвам го като родител на две малки деца. Казвам го като човек, който е пътувал и в чужбина, но знае за света по-малко от това, което знаят тези, които са на възрастта на моите родители. Те може да не са излизали извън пределите на родината, но в определен период от живота са имали спокойствието и необходимата материална задоволеност, които са им дали времето и свободата да научат за света и хората много повече, отколкото аз знам.
Често казвам, че живеем в страна, в която несправедливият модел на преразпределение на богатствата прави така, че дори и да си милионер, живееш бедно в собствената си държава, защото за най-важните неща в живота ни - здравето на близките ни и образованието на децата ни, не разчитаме на собствената ни държава.   
- Все повече хора заявяват, че не биха гласували, защото не виждат реална алтернатива на статуквото, как може да се промени това?
    - Това може да се промени, ако политиците започнат да се занимават с големите въпроси, които интересуват нашето общество, а не с дребнотемия. Прекият ми достъп до политиката все повече ме уверява, че сегашните политици са се превърнали в някакви апаратчици на дребно, които губят времето, ресурсите, нервите и интелектуалния си капацитет в тънки сметки от типа: "Да прецакаме някой", "Да излъжем на дребно, за да запазим някакъв моментен комфорт" и т.н., разбира се, с основна цел да се докопат или запазят някакъв властови ресурс, който след това не знаят как да използват за нещо градивно и полезно за хората и общество като цяло. На фона на сериозните проблеми в България и световните процеси всичко това има стойността на "една паница леща".
- Какво трябва да направят политиците, за да привличат по-младите хора?
- Не трябва да забравяме, че младите хора са идеалисти. Даже са обвинявани за това си качество, което от по-обръгналите житейски се квалифицира често с наивност, незрялост и дори глупост. Ясните идеи и истината привличат младите хора.
- Все повече разделителни линии се прокарват в обществото. Най-масовото налагано разделение е между леви и десни, русофили и русофоби, защо?
- Подобна пропаганда е унизителна за обществото, защото го принизява до нивото на футболни агитки.
    Има обективни исторически и културни причини, които предопределят безрезервната признателност и симпатия на българския народ към руския народ. Същевременно личните стремежи за лично развитие на много млади българи ги тласкат към Западна Европа и САЩ. Не можем ли спокойно да живеем с тези две дадености, осъзнавайки, че нито американците ще прокарат тръба под Атлантическия океан, през която да ни доставят енергийни продукти, нито руснаците ще ни залеят с най-съвременните постижения на науката и техниката. Може би най-изгодно за нас би било руснаците да прокарат тръбите под Черно море и да ги свържат с Варна или Бургас, а американците да ни дадат технологии.