Рeжисьорите на моята възраст

Избрал съм, както се казва в статистиката, само една представителна подборка, която (поне аз така си мисля) дава доста пълна представа и за режисьорското образование у нас в годините на моята ранна младост, и за по-нататъшното практическо реализиране на младите специалисти в тази област, и за тяхната обич към българското, и за различните области на изкуството, в чиято основа заедно с драматургията стои актьорът. Те са главно четири: драматичен театър, музикален театър, кино, телевизия.
Двамина от моите днешни действащи лица рано напуснаха житейската сцена, а другите двама стареят като мен и с вълнение си спомнят годините, когато бяха на гребена на театралната вълна. Преди да започна да ви припомням колко важно място заемаха и четиримата в културния ни живот, нека кажа имената им. Това са Асен Шопов, Светозар Донев, Людмил Кирков и Асен Траянов.
Шопов за радост на приятели и поклонници имаше щастливо връщане на "гребена на вълната". Направи две постановки на най-престижните ни сцени - на Народния театър "Иван Вазов" и на театър "Българска армия", и получи наградата "Аскеер" за цялостен принос към театралното ни изкуство.
В споменатите два театъра, които по състав и продукция са били водещи, преди години Асен направи и най-добрите си спектакли, но той е един от режисьорите, за които с най-голямо основание може да се каже (с оглед на многото му постановки в други наши театри), че принадлежи на целия български театър. Има зад гърба си сто и петнайсет премиери в двайсет и осем театъра в страната и в чужбина, пет свалени от сцената спектакъла и един закрит театър (този в Димитровград през 1964 г.).
Но освен критикуваните в онези години поставени от него пиеси (като "Грешката на Авел" от Емил Манов, "Ние сме на 25" от Недялко Йорданов и др.) той е автор и на много представления, утвърждаващи социализма. По-възрастните зрители още помнят заедно с представленията на любимите му пиеси от световната класика ("Коварство и любов" от Шилер) и от българската ("Майстори" от Рачо Стоянов) и редица произведения от родната и руската съвременна драматургия.
Режисьорът и театралният педагог професор Светозар Донев също преживя напоследък щастливо връщане към "гребена на вълната". Единият повод за това е излизането от печат на мемоарната му книга "Театър и музика", в която читателят узнава за работата му и като ръководител, предаващ опита си на бъдещите си колеги, и като постановчик в Музикалния театър и Националната опера. На техните сцени той е направил най-добрите си представления. Втори повод, още по-радостен за всеки пенсиониран творец, е неотдавнашната му постановка на операта "Мария Десислава" от Парашкев Хаджиев на русенска сцена.
Много произведения от световната музикално-сценична класика и от родния репертоар е поставил Светозар Донев (има двеста премиери), но вместо да връщам погледите ви назад, по-добре да ви информирам за бъдещите му намерения. Известният режисьор, педагог и театрален ръководител се е заел с интересната инициатива за създаване на Софийски камерен оперен театър, каквито отдавна има във всички европейски столици. 
Моят приятел от ВИТИЗ Людмил Кирков (или както всички го наричахме Кирето) учеше при професор Боян Дановски театрална режисура, а после специализира и кино в Москва. За критично настроените към онова време ще напомня, че този талантлив човек, след като беше разпределен като млад специалист в Хасковския театър и за по-малко от месец направи там първата си постановка ("Сън в лятна нощ" на Шекспир), после през недългия си живот успя да заснеме петнайсетина пълнометражни игрални филма, някои от които влязоха в класиката на родното кино. Ето техния списък: "Последният рунд", "Краят на една ваканция", Произшествие на сляпата улица" (сериал), "Шведските крале", "Армандо", "Не се обръщай назад!", "Момчето си отива", "Селянинът с колелото", "Не си отивай!" "Матриархат", "Кратко слънце", "Оркестър без име"... Тук ще прекъсна, а има още... Изигра и няколко роли като актьор и беше любимец на колегите си. Един въпрос, свързан с него: Кой режисьор може да се похвали днес, че е заснел не петнайсет, а пет филма?
Остана Асен Траянов, който доста рано се ориентира към телевизията и там намери достойното си осъществяване. Освен участието си в новогодишни програми, при отразяване на културни събития като "Златният Орфей", в предаването "Лека нощ, деца" и други, Асен Траянов е режисьор и на петнайсетина постановки в телевизионния театър и телевизионни филми. И понеже главното му участие е в Телевизионния театър, не мога да не използвам случая и за кой ли път да попитам: Кой и защо най-безотговорно затри тази прекрасна и евтина рубрика "Телевизионен театър"?