ОТНОВО НА УЧИТЕЛЯ С ЛЮБОВ

    Щастлив съм, че мой основен преподавател във Висшия институт за театрално изкуство (днес НАТФИЗ) беше проф Гочо Гочев. Той ни разкри на нас, неговите студенти, не само съкровените тайни на театрознанието, театъра и изкуството изобщо, но ни беше и модел за гражданско поведение.
    Колцина от днешните и вчерашните ни управляващи могат да се похвалят, че в защита на своя житейски идеал (социалното равенство между хората) е бил в опозиция и дори е понасял нелеки удари (затвор преди Девети септември 1944 г. и изключване от партията след тази дата). Убеден борец против фашизма и капитализма, той не се поколебава и след победата да изрази несъгласието си с някои отклонения от комунистическото верую. За Гочо Гочев правдата стоеше над всякакви временни съображения. На това ни учеше през студентските ни години и с поведението си. А колко от нас прихванаха тази наука и този пример е друг въпрос.
    По повод на предишен негов юбилей (на 5 юни тази година се навършиха 100 години от рождението му, но аз съм се заблудил и сам пропуснал тази дата) бях написал вестникарска статия с откраднатото от една песен заглавие "На учителя с любов". Само двайсетина години по-възрастен от студентите си, той се е държал с нас като истински приятел, колега и връстник... Това, че част от лекциите му, главно беседи за изкуството, бяха слушани не в тесните аудитории, а например сред зеленината на Ловния парк, едва ли беше "академично", обаче имаше неповторим ефект. Широтата на естетическите възгледи беше в хармония с широтата на житейските му разбирания. Спомням си как веднъж се обади в редакцията на списание "Театър" (чийто главен редактор беше тогава) с молба да му донесат малко пари, защото не му стигаха за сметката, която бяхме направили.
    Написах пари и се сетих за още нещо. Първите хонорари за свой писан текст получих пак благодарение на Гочо Гочев. Тогава журналистите на културни теми бяха кът и професорът беше препоръчал някои от по-добрите си студенти в културните отдели на всекидневните на вестници. Оттам веднага ни се обадиха и "сватлъкът" стана - започнахме да пишем отзиви и рецензии за театрални спектакли и за филми. Много е важно това рамо в началото. Особено ако е направено дискретно, както учителят ни умееше.
    Той направи и опити в художественото съчинителство, но от него помня само едно изключително образно сравнение. Ходили бяха по някаква театрална задача в Стара Загора (с Желчо Мандаджиев, ако не се лъжа) и след това ги поканили на приятелски гуляй, който обаче се състоял на открито - в някакъв двор или градина. Вино им наливали не в стандартни чаши, а в паници и в тях се отразявали синьото небе, белите облаци и клонките на зелени дървета... За този гуляй Гочо после често с умиление си спомняше, като наричаше паниците с вино "цветна телевизия" - тогава тя още не беше популярна. Свързвам това и с едно негово изявление: "Не можеш да обичаш театъра, ако не си влюбен в красотата на живота около теб". С тези думи той заразяваше всички край себе си...
Улисан във весели спомени, не бива да забравям, че Гочо Гочев е автор и на няколко чудесни книги, които ще останат между най-ценното в родните ни театрална критика и театрознание. Както ще остане и споменът за него - красив, мъжествен, гордо изправен.
Но нека се позова на не мой, а на чужд спомен - на театроведката и също негова студентка Кристина Тошева: "Рецензиите, театралните портрети, обзорните статии и книги върху поетиката на театъра, излезли от даровитото му перо, днес могат да будят възражения и несъгласия като почти всичко, написано в друга културна ситуация и контекст. Но в едно те са уникални и безспорни с примера си - с искреността, с вътрешната убеденост на личността в правдата, на която служи... Една бойкост в стила на времето, разбира се, която сама по себе си е аргумент в доказването на личностната позиция в защита на добродетелта... Гочо Гочев не допусна професионалната деформация да закърни сетивата му към уникалните стойности на художеството, не позволи отчужденост да измести възхитата му от предмета, когато той заслужава тази възхита. Остана докрай запленения, захласнатия влюбения в театъра театрал... Остана и като една нравствена мярка..." 
Нямам какво още да добавя към много точните, правдиви думи на Кристина Тошева.