Граждани, ама не съвсем

Българите се превръщат в активно общество само когато имат личен интерес. Само щом ги ударят по джоба, стават граждани, знаят си отговорностите и си търсят правата. Излизат да гласуват, за да накажат или за да изберат по-малкото зло. Българите не вярват нито в държавните институции, нито в неправителствените сдружения, фондации и правозащитни организации... Абе, граждани сме, ама не участваме в гражданските работи. Това са поредните тъжни заключения от поредното изследване на гражданското общество в България.
Най-лесно е да заклеймим българите като единаци, крайни песимисти и вечно мрънкащи недоволни. Които обвиняват всяка власт и я наказват на следващите избори. Най-бързо можем да дадем пример с надигащите се вълни на недоволство в цяла Европа, където дори ученици протестират срещу пенсионни реформи. Където велосипедистите блокират улици, защото нямат велоалеи, а фермери затварят граници, защото са забавили с месец субсидиите им.
Няма как с благородна завист да не погледнем към западняците, които още от училище знаят що е солидарност, що е протест, що е подписка или петиция.
Но дали е достатъчно да се ожалим как спим, как предпочитаме друг да бута колата и друг да взима решенията за собствения ни живот? Гражданското общество, за да е единно, солидарно и активно, му трябва самочувствие, трябват му знания и не на последно място - вяра. Знанията са сред приоритетите на властта, тя би могла да пожелае да ги постави на челно място в програмата на учениците. Самочувствието се гради и в семейството. Родителите биха възпитавали в самочувствие само ако самите те се гордеят със своята нация. Вярата пък е крехко цвете, цъфти рядко и расте бавно. Търпение й е нужно и много упорита грижа...
Понякога се случва така, че българинът предпочита да е зрител, а не гражданин. А пък властта енергично се грижи на зрителя да му е интересно, да му е скандално, пиперливо, тъжно или весело, но в никакъв случай скучно. Властта влага все повече усилия да приучи това общество да живее от зрелища, а не от хляб. Властта все по-виртуозно успива с пропаганда и манипулация. Властта все по-упорито заглушава гласове със страх и сила.
Но не е ли от личен интерес на всеки да е буден, да е нахранен, да е информиран и да го чуват? А ако умножим личния интерес по няколко милиона? Не получаваме ли вече обществен интерес? Липсва ни само нишката, която да свърже общия интерес с общите действия. А тази нишка не я продават по магазините, не я и раздават по улиците. Тя е невидима и свързва първо сърцата, а после и умовете.