Ще стане ли у нас като на Запад?

И на Запад има корупция, но когото хванат, изгаря веднага и задълго, може би завинаги. С тази мантра мнозина се утешавахме в началото на прехода, когато развихрилата се корупция бързо разделяше обществото на бедни и богати, и то не въз основа на съобразената със закона инициативност и предприемчивост, а според криминалните способности. Разграбващите държавното - от кредитните, данъчните и акцизните милионери през приватизаторите до политиците-кавалери на процентите, не само не изгаряха, ако деянията им станеха публично известни, но и се превръщаха в герои на нашето време. За тях въздишаха красавици, по петите им тичаха репортерки, а шоумени песни пееха. И ако някой дадеше фира, това се случваше, защото е поръчан от себеподобен, а не защото властта го е хванала за гушата. Ще дойде и вашето време, си казвахме ние, повечето. Ще стане и у нас като на Запад и тогава ще ви се разкаже играта. Само че четвърт век по-късно това време още не е дошло. В Румъния - може би да, но не и у нас. Не се знае дали в самия Запад все още се е запазило "сан шанжман". И малко по малко мантрата, че ще бъдем като другите, увяхна, и не защото не е красива.
Докато затваряхме глава след глава в процеса за присъединяване към ЕС, един грък потърси депутатското ми съдействие. Яки момчета искаха да подчинят бизнеса му. Да му налагат кого да назначава, от кого да купува, на кого на продава, на каква цена. Споделих му надеждата си, че като влезем в ЕС, това ще се промени. "О, едва ли - възкликна той, и в Гърция е същото!" Дали е съвсем или почти същото, нямаше как да проверя, но илюзията, че у нас ще стане като на Запад, се запропуква още повече. А превземането на бизнеси не само не спря, но и започна да се осъществява със силата на властта или поне под нейния чадър.
Това обаче се случи по-късно, след приемането ни в голямото европейско семейство, а тогава, между двете хилядолетия, страната ни искаше да докаже, че е готова за членство и в ЕС, и в Северноатлантическия пакт. Новопоявили се държавници смятаха, че трябва известно време да се държим като реален член на НАТО, ако искаме и юридически да станем част от него. А след атентатите от 11 септември 2001 г. царят-премиер даде в писмо дума на президента Буш, че сме готови да действаме като фактически член. Всъщност ние не просто се готвехме, но и отдавна действахме. През 1999 г. парламентът гласува коридор за натовските самолети към тогавашна Югославия, въпреки многохилядния протест на жълтите павета. По време на кампанията в Афганистан американски самолети-цистерни използваха летището в Бургас за своя база. Изпратихме военен контингент и там, и в Ирак, макар все още да нямаше решение на Съвета за сигурност на ООН, а само мерак на група държави, самоназовали се "Коалиция на желаещите".
И всичко това, за да заслужим място в НАТО, а оттам - и в ЕС. Но да заслужим пред кого? Пред Тони Блеър, който обещал на президента Буш, че ще бъде с него, каквото и да се случи? Също като нашия цар-премиер. През 2005 г. бяха разкрити секретни документи, според които администрацията на Буш е бързала да нападне Ирак много преди Съветът за сигурност да одобри военните действия. Тогава Блеър нарече това спекулация. Сега обаче продължилото седем години официално разследване от комисия, ръководена от сър Джон Чилкот, доказа, че Блеър е излъгал. Не е имало доказателства за наличието на оръжия за масово поразяване в Ирак, особено пък на такива, които могат да бъдат задействани в рамките на 45 минути. Ирак не е могъл да произведе атомна бомба, а правителството му не е лъгало за възможностите си. Блеър е бил осведомен, че Хюсеин не е заплаха за Запада и че свалянето му ще създаде хаос и ще подпомогне тероризма. И въпреки това операцията в Ирак стана факт, към който и ние, макар и на по-късен етап, сме съпричастни. И не защото обичаме войната, а за да заслужим пустото членство.
Сега Блеър изразява "съжаление, тъга и извинение". Но какво от това? Жертвите са повече от милион, животът на други десетки милиони е объркан, мигрантите щурмуват Европа и я обезсилват, тероризмът вилнее. Ама някой си бивш премиер, па макар и британски, бил казал "сори".  Може много да се чудим защо въобще ги разсекретяват архивите, след като ефектът е никакъв. Някои се изсилват, че щели да съдят Блеър за лъжите, довели до войната в Ирак, по закон от 1806 г. Да бе, да! Колкото някога жените от лагера на мира в "Грийнъм комън" осъдиха британското правителство за разполагането на крилати ракети по закон от ХIV век, забраняващ изстрелването на снаряди по време на гнезденето на птиците.
Несъмнено има какво да вземем от Запада. Но сякаш предпочитаме да копираме онова, което впоследствие се оказва лъжа и измама. Може би защото така по-лесно получаваме потупване по рамото, а някои - и погалване по главата от трима папи. Все ласкателства, които ни струват скъпо.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info