За несигурното овековечаване

    С последната ми бивша тъща (другите две се преселиха в отвъдното), с която понякога играем табла, неотдавна стана дума за това в какво богато на събития време живяхме. И то събития не подредени едно до друго като лъскавите витрини по булевард Витошка, а различни, коренно противоположни, взаимно отричащи се, придружени и с радости, но и с много човешки страдания и дори жертви. После тези събития ставаха история, а нея пък всеки преиначаваше и придърпваше към своите възгледи и интереси.
    И започваше преименуване на улици, дори на градове, бутане на паметници и неподаващи се на лесно събаряне мавзолеи и поставяне на паметни плочи и стени, някои от които будещи недоумение.
    В последно време медиите ни занимаваха между другото с две теми, по които няма място за неутрална позиция, а често се стига и до крайности. Едната е, че на крачка от богатия с творческа история Бургаски театър признателни съпартийци на починал театрален служител са поставили паметна плоча. Познавах този човек и имах добро впечатление от него, но в същия театър са играли големи, за да не кажа велики актьори и паметта на никого от тях не е така уважена. Ако не е заслужен и на мястото си, гланцираният камък с името на един човек не го обезсмъртява, а има обратно въздействие.
    Втората тема ми бе подсказана от телевизията - от обсъждане на подновения въпрос за бутането или преместването на софийския паметник на съветските воини, който уж пречел на метрото (можело и сам да рухне). Две двайсет и няколко годишни момчета, сигурно някакви служители, щом им е дадена думата, руйно изливаха пещерния си антирусизъм и омраза към Альошите, дали живота си в борбата на човечеството срещу фашизма. Уви - тези момчета не са първите, които искат да узаконят мнението, че фашизъм изобщо не е имало и че милионите негови жертви са едва ли не пропагандна измислица.
    Много се ядосах от последните думи, които написах и ще върна погледа си към преименуването на улици и други обекти. Доста години живях на булевард "Георги Димитров" 16. После (вече бях се преместил от там) му върнаха старото име "Мария Луиза", та сега ги бъркам. И си мисля - може Георги Димитров да има и други "грехове" освен този, че е бил комунист, но от Лайпцигския процес той накара цял свят да чуе с добро за България. И се питам - какво е направила за народа ни княгиня Мария Луиза? Тя дори няма пряко участие в националните катастрофи, постигнати от нейните родственици.
    Сега живея на улица "Антон Павлович Чехов" и се лаская от предположението, че макар великият писател човеколюбец да е руснак, няма да дочакам смяна на табелките с името му.
    На моята улица се намира и едно училище, където започна образованието си по-малкият ми син. То беше кръстено на големия наш поет Владимир Башев, твърде рано загинал при автомобилно произшествие. Бях близък с него, работили сме в една стая, имаме общо подписани заглавия, макар той да беше творец и човек от друг, висок ранг. И не мога да простя на "демократите", които го извадиха от кръщелния купел, за да топнат там академика столетник Михаил Арнаудов. Не успяха ли да намерят за също заслужилия литератор друго училище, например някъде в Княжево, където съм посещавал столетника с тогавашния съпруг на внучката му - актьора и мой приятел Добри Добрев, който пък е потомък на фабрикантския габровски род Калпазанови. След Девети септември 1944 година обаче Добри беше решил, че не е зле да си спести фамилията Калпазанов и да остане само Добри Добрев - име, което чудесно оправдаваше като човек. А след Десети ноември 1989 не счете за необходимо да си прикачва обратно изгубената през годините фамилия. Нека дедите му от отвъдното не го упрекват!
    Името ни не е само административно статистическа и паспортна необходимост, а нещо много повече.     Не случайно старите пазители на родовото достойнство внимават някой млад потомък да не го опозори, а да остава то през годините чисто и неопетнено.
    Споменах по-горе автора на пиесите "Чайка", "Три сестри" и "Вишнева градина", а тук се сетих, че мога да привикам на помощ за финала на днешните си редове и друг, единствения по-велик от Чехов ваятел на сценичното действие и слово - англичанина Шекспир. В една реплика на своята прелестна млада героиня Жулиета (станала свят символ на възвишената любов) той казва: "Какво е името? Наричай розата ти както щеш, тя винаги на роза ще ухае?"