Рицарят воин

Няколко дни след най-светлия празник на българския народ - 24 май, от земния ни свят си отиде Васил Колевски, емблематична фигура в литературната ни критика, човек, честен до мозъка на костите, с остро перо, с непреклонен характер, с идеи, от които не отстъпи до последния си дъх. Висок и красиво сложен, той предизвикваше респект у нас, критиците от следващото литературно поколение. Дори и неговите опоненти не можеха да отрекат, че е събран и последователен във всяко свое действие, че в най-трудни мигове е готов с открити гърди да защити своето жизнено кредо, своята представа за човешкия свят. Странно беше да виждаш как зад строгостта на думите и жестовете му се таи открита славянска доброта, извираща от някакви забранени зони на неговата душа.
В интелектуалната биография на нашето време Колевски се вписа като сериозно образован специалист в областта на руската и съветската литература. Перфектен познавач на възгледите на Владимир Ленин за културата и изкуството, подготвен на завидно ниво в сферите на реализма и по-конкретно на социалистическия реализъм, той си извоюва привилегията да бъде възприеман като летописец на лявата българска култура, като професионалист, който е на "ти" с творческото дело на  Никола Вапцаров, Христо Смирненски, Николай Хрелков, Людмил Стоянов, Никола Ланков, Младен Исаев, Тодор Павлов, Георги Караславов.
С Колевски се запознах по-отблизо, когато той публикува през 1964 г. книгата си за левия литературен вестник "РЛФ", спирайки се детайлно върху един въпрос, който тогава страшно вълнуваше дейците на българската култура - полемиката през 30-те години между двата леви литературни вестника "РЛФ" и "Кормило", полемика,  разразила се вътре в средите на лявата интелигенция. Разбира се, на мнозинството от нас "Кормило" ни допадаше повече като трибуна на свободната от предразсъдъци лява мисъл.
Колевски застана обаче на страната на "РЛФ", на релефовци, което в средата на 60-те години се сметна за тесногръдие и сектантство. Аз написах статия за книгата на Колевски, в която изтъкнах заслугите на автора като добросъвестен и принципен изследовател и познавач на литературния период. Отбелязах, в тон с Колевски, че новоприлаганите критерии не бива да засенчват ценните за нашата култура завоевания на този тип лява литература. 
Едва десетилетия по-късно, след ноември 1989 г., когато новите демократи, деца на мултимилиардера Сорос, организираха духовния разстрел на Вапцаров, посегнаха на революцията, въплътена в подвига на Ботев, когато наред с релефовци подложиха на унищожителен огън и кормиловци, когато с варварски замах сложиха кръст на литературата от втората половина на ХХ в. и посегнаха на изконни национални ценности, допълнително се убедих в живата същност, в актуалността на възгледите на Васил Колевски за мястото на "РЛФ" в историята на новата българска литература.
Тепърва литературните поколения ще проумяват смисъла на българската революционна култура, на всеки глас, останал верен на отечеството. Тепърва ще се убеждават, че както релефовци на Колевски, така и кормиловци извършват знаменит идеен и художествен пробив в съвременната им култура, изобразяват смело нови теми, нови мотиви и сюжети, нови форми, слагат ръка върху пулса на града, за първи път така недвусмислено открояват речника на фабричния работник, съпреживяват напрежението, с което диша неспокойната улица.
Васил Колевски бе критик с респектиращо творчество. Автор на 34 книги и на много студии, статии и рецензии, той беше също така целенасочен и максимално активен общественик. Завършил руска филология в Софийския университет през 1951 г., Колевски дълги години - от 1955 до 1964 г., работи в Културния отдел на ЦК на БКП - ръководеше литературното направление. В същото време научната му кариера се разви в Института за литература при БАН - започнал като научен сътрудник, тук Колевски придоби званието професор и научната степен доктор на филологическите науки.
През периода 1964-1968 г. за мнозина неочаквано стана ректор на ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Според колеги режисьори, театроведи и актьори, преподаватели в театралния институт той се е изявил като отличен ръководител, комуникирал на завидно равнище със студентите. Три години (1976-1979) Колевски заемаше длъжността директор на Института по руски език и съветска литература към БАН. Няма как да не спомена, че през различни етапи на своя живот е издиган за председател на Дружеството на русистите в България, за вицепрезидент на Международната асоциация на преподавателите по руски език и литература, за зам. главен редактор на списание "Пламък", за главен редактор на списание "Факел", за главен редактор на списание "Болгарская русистика".
През последните трийсет години, изтекли след 1989 г., когато немалко наши колеги литератори обърнаха хастара на своите разбирания, написаха клеветнически материали за големи български писатели, отдавайки се на духовен разврат, Колевски ни на йота не се поддаде на удобния и добре платен конформизъм; съхрани като добър стопанин семената на своята вяра и етика. На моменти започна по-отстранено да гледа на литературния процес. Започнаха да го посещават и съмнения дали всичко в кулата на всечовешкото щастие е било наред.
Но най-важното интернационализмът му прерасна в просветено родолюбие. Прииждаха години на късна зрялост, когато той се върна като писател в своето детство, в планинския уют на родното Яврово, посвети се да описва незабравими образи на явровци, на родопчани. Намери пътеката, по която заедно е вървял с другите достойни синове на Яврово - Николай Хайтов и Борис Димовски.