Словото, което сближава

Елена Алекова

Привечер. Разходка из центъра на Скопие. Без екскурзовод. Просто така.
Скопското кале. Тук ни остави Димитър Христов, директорът на Българския културно-информационен център в Скопие. Нямаше време за разходки из историята, разкази, подробни разяснения. Очерта ни от високото маршрутите, по които трябваше да се движим. И отиде по своите си дела.
Така поетесата Надежда Захариева, пианистът Павел Павлов, който само преди часове в България, на път за Кюстендил, се бе отървал невредим от зверска катастрофа, и моя милост тръгнахме по стария град с онова, което носехме в сърцата си за Скопие.

Осоговският манастир

Край камъка, от който през VI век са издигнати зидовете и кулите на Скопското кале, вееше хлад и горещината на отшумяващия летен ден беше съвсем поносима. Говорят, че каменните късове за построяването на крепостта са взети от руините на античния град Скупи, възникнал в околностите на днешно Скопие още през III в.пр.Хр. От калето се откриваше чудесна панорамна гледка. В лъчите на клонящото към залез слънце градът изглеждаше като нереален.
Само след минути разкошната панорама се скри от очите ни. Вече кръстосвахме в живописните улички на Старата скопска чаршия.
Църквата "Св. Димитър". Беше вече затворена. Срещу нея - Националната художествена галерия на Македония. И за галерията минутите ни са ограничени. И тук почти притичваме през залите. За общо впечатление. И отново - усещането за време, което е спряло, подсилвано от звуците на арфа. Момчето с арфата репетира за скорошен концерт. На другия ден и нашите китаристи Павел Павлов, Стефан Дулов и Ерик Койнов ще участват в концерта "Майстори на китарата", точно тук, в тази зала.

Входът на църквата в Кратово

Всичко, което отпосле ни се случи, може и да не се е случило. Мостове, сгради, паметници - на Филип Македонски и Александър Македонски, извисяващи се във вечереещото небе, които някак прихлупваха всичко наоколо. На Скендербег, на Кирил и Методий, на Климент Охридски, на Даме Груев и Гоце Делчев, на император Юстиниян I Велики и цар Самуил, новите паметници на... на... на... И някъде встрани - Триумфалната арка... Не, не... всъщност - портата "Македония" (а като забелязаха недоумението ни, уточниха - "Триумфалната капия")...
Помня само как след блескавината и бронза стоях от другата страна на Вардар и едва тогава забелязах Камен мост, по който току-що бяхме пресекли реката. И реката забелязах, мощна и мътна, безразлична към суетата горе.
Камен мост просто ме приземи. Не толкова с монолитната си внушителност. А с все същото усещане за друго време, за вечност, неподвластна на моди, суети, вряви, веяния и преходности. Дело е (по археологическите находки) на майстори, които през VI в. по заповед на император Юстиниан I възстановяват града след разрушително земетресение. По исторически източници обаче се смята, че е от средата на ХV век.
От Скопие в главата ми остана и един незначителен, но и не за пренебрегване епизод. На влизане в града отляво ни се чуха клаксони - летяха коли, от които се вееха албански знамена. Албанска сватба. Някъде в центъра един от светофарите светна червено. Спряхме. И всички около нас. Освен... сватбата! Просто първата от колите със знамената форсира, почти излетя и се закова непосредствено пред връхлитащите отдясно коли. За секунди движението беше блокирано. Само сватбарите профучаха и отфучаха нанякъде. Законите и правила на тоя свят има, разбира се. Но явно те не са за всички...
"И не би имало балканска рапсодия, ако Балканите не се съберат на едно място. Ако не зазвучи словото на близките нам балкански езици, Балканите спят..." Това ще го чуем не тук, в Скопие, и не сега. Ще го чуем след два дни на Балканската вечер на поезията в Крива паланка, в Осоговския манастир.
-- -- --
На другия ден пием кафе с изключително любезния ни нов приятел Дончо в очакване на пътуването за Кочани. Опитахме баница, която се оказа много вкусна.
Изненадата ми по-нататък беше пълна, когато разбрах, че ще пътуваме не с какво да е, а със "Застава" - известната стара марка коли, произвеждани в бивша Югославия... Останаха назад Велес и Щип, а ние все не стигахме Кочани. Заставата все пак си беше "Застава" и пътуването ни малко се закучи. Но не и настроението. В компанията на новите ни скопски познайници - поетите Стоян Арсич и Мариан Николовски - Майо градусът на настроението нямаше как да нисък. Заедно с тях ще участваме във вечерта в Балканската поетическа среща "БЮЛЕТИН 2013".
Надвечер над Кочани неочаквано се изсипа порой като стена. Жалко, защото срещата трябваше да се проведе в двора на манастира "Св. Пантелеймон", но техниката се наводни, столовете прогизнаха и вечерта на поезията се състоя в Дома за култура. Освен ние, гостите, свои стихове четоха поети от Кочани - Катерина Данилова, Никола Игнатов, Жаклина Филипова-Свечаровска, както и сръбските поети Благое Савич от Прищина и Ненад Трайкович, роден в Пирот.
-- -- --
От Кочани ни чакаше Крива паланка. Трябваше да пресечем Осоговска планина. Простихме със Стоян Арсич и Мариан Николовски - Майо, които се връщаха в Скопие, а ние заедно с Благое Савич и Ненад Трайкович се отправихме през планината. Пътят бе не по-малко живописен от този край Вардар и оризовите полета на Кочани. Гледките се сменяха непрекъснато. Коя от коя по-красиви. Успяхме да видими дори гнездо с пет щъркела.
Особено ни впечатли Кратово, накацало по склоновете на Осогово досущ като Велико Търново. Спряхме специално, за да го разгледаме. В него също имаше много-много история. Тя някак се просмукваше през всичко наоколо - през къщите, през калдъръма, навсякъде...     
По едно време Надежда Захариева възкликна: "Я, паметна плоча на Павел Шатев!" Това няма как да не я развълнува, тъй като в книгата си "В Македония под робство. Солунското съзаклятие (1903)" Павел Шатев е публикувал снимка и на прадядо й Кочо Шатров, един от солунските атентатори.
-- -- --
Крива паланка е обявена за град на културата през 2013 г. Всъщност само минахме през нея на път за манастира "Св. Йоаким Осоговски", където и отседнахме.
Светецът, чието име манастирът носи, е сред най-известните последователи на св. Иван Рилски. По тези места той дълго време живее като отшелник, а години след смъртта си се явява насън на монаха Теофан, който намира мощите му и ги препогребва в построената в негова памет църква. След време около църквата възниква и манастир. Днес двете манастирски църкви - голямата "Св. Йоаким Осоговски" и по-малката "Рождество на св. Богородица" - греят като перли всред величествените недра на планината.
Беше невероятна вечер. Самото разположение на монашеската обител е невероятно всред планинските отвеси, а отгоре - небето. И залезът. Слава богу, следобедният дъжд вече беше отшумял. Чакаше ни топла лятна вечер.
Рециталът започна. Усещането беше, че сме не в двора, до църквите, а в някакъв безкраен небесен амфитеатър, и не за хората четем, а за цялата вселена. Земя и небе. Смъртно и безсмъртно. Край и безкрайност. В едно. И стиховете...
Тук и прозвучаха думите за балканското единство от устата на водещата. Тук се насладихме на изпълненията на нашите майстори на китарата Павел Павлов, Стефан Дулов и Ерик Койнов. И накрая: "Скъпи уважавани поети, каним ви да направите тук, тук и сега, един балкански кръг и така, рецитирайки един след друг, още веднъж да чуем вашето балканско неразделимо слово." И ето, всички ние един след друг без музикални паузи прочетохме стихове, през които прозираше единното, неделимото СЛОВО на балканските поети - болка и радост, смърт и живот, и любов, и надежда. И музика...
В балканския кръг, очертан от словото на поетите в безкрайната осоговска вечер, имаше нещо символично, нещо магическо. В него се претопи всичко фалшиво и лъжовно, пошло, зло и неправдоподобно. Балканите ще ги има, докато има поети, които ще чертаят балканския кръг, които ще изричат своето неделимо слово.