Сърцено гори, не гасне

Елена Алекова

Винаги съм знаела, че пътуването до Мугла е приключение. Още като се започне от пътя Смолян - Мугла, единственият отворен път дотам. Смътно си спомням, че беше открит, ако въобще е бил откриван, в ранното ми детство. От кого - не знам. И едва ли има човек да помни. Сигурно някой от местните големци го е направил. Да беше Тодор Живков, предполагам, всички щяхме да го помним. Но явно не е бил.
Не си спомням той да е откривал пътя и когато го асфалтираха. Вярно, не е магистрала, но за нас, дребосъка, дето не само четяхме "Винету" и гледахме всеки път филма, когато го даваха, а и размятахме въображаеми томахавки по баирите, беше много повече от магистрала.
До откриването му, помня, имаше черен път до Девин. Така и не го асфалтираха. После спряха автобусите дотам. А когато след промените започнаха да се рушат и паднаха два-три моста, Девин стана "далечна дестинация".
 Така че пътят за Смолян означава за мугленци и живот.

* * *
Откак у нас изгря слънцето на демокрацията, животът на село замря. Закриха всичко, което даваше на хората поминък.
Набързо отписаха и училището. Известно време сградата използваха за туристическа спалня. Днес тя е мъртва. Изглежда зловещо с изпочупените стъкла и зеещите черни прозорци.
Младите хукнаха по големите градове. А най-младите - по чужбината. Дават дан на чуждата икономика, на чуждото земеделие, на чуждата наука.
Което е част от обезлюдяването на България.

* * *
Пътят Смолян - Мугла вече прилича на София след бомбардировките. Май и тя не е изглеждала толкова зле. Само помен от асфалт с огромни дупки, ровини, свлачища...
Миналата зима имаше триметров сняг и пътят беше затворен. Само за десет-петнайсет дни. Нищо работа! Но като си помисли човек, че сме в ХХI век...
По същото време и телефоните бяха прекъснати. За телевизията да не говорим... Така десет-петнайсет дни хората нямаха никаква връзка с близките си и света...

* * *
Мугленци сме свикнали на всичко, разбира се, и не приемаме снега като бедствие, нито ни стряскат обявените по новините "кодове" за страната. Но все пак безнадеждността, чувството, че толкова народ е изоставен от държавата, си казаха думата - от зимата насам си отидоха поне двайсетина души.
Някой вероятно потрива доволно ръце: "... Така намалява недоброкачественият материал!"
Но ще му кажа, че в Мугла "материалът е доброкачествен". Повечето гласуваха за Б.Б., все с илюзията - като на повечето българи! - че той ще оправи всичко: и личния им живот, и финансовите им проблеми, и безработната им орисия, и общественото им статукво...
Мечти!...

* * *
Преди месец-два си отиде и Асена, живата история на селото. Знаеше всичките легенди и всичките песни, които се пеят при нас.
В деня, когато почина, излезе книга с песните, които дъщеря й е записала от нея: "Сърцено гори, не гасне". Добре че поне песните ни остави, а то младите вече не ги знаят...
Носи се приказка, че в Родопите песните са само за любов или за смърт. Има нещо вярно в това. (За тези, които не знаят - там си нямаме трудови народни песни, че то, нали, и без туй няма какво да работим...)
В тази книжка са събрани песните за любовта...
Може би малцина знаят, че "химнът на Родопите" е създаден тъкмо в Мугла:

Бела съм, бела, юначе,
цела сам света огрела
от изник сланце до заник.
Един бе Карлък останал
и той ни щеше остана,
ам беше в магла утонал.
В маглана нищо немаше,
сал едно младо овчарче
с шарен си кавал свиреше.
Кавален дума думаше:
- Галени га са не земат,
техноно бално какво е...

А ето и легендата за възникването й, разказана някога от съседката ни Калнивица, преди и тя да си отиде от живота...
Било по време на насилственото помохамеданчване. Разбрало се, че идат турци и момите на селото се скрили в една пещера на Карлък (вторият по големина връх от веригата на Перелик, под който някога и се намирало селото; през времената на мъка и кръв то се преместило в закътан дол, където е и досега). Пазела ги стара жена, като от време на време им разрешавала да излизат за малко в гората. А там имало хайдути и войводата им се влюбил в едно девойче. Не издържало дълго юнашкото сърце и той помолил старата да му позволи среща с девойката. Излязла тя от пещерата, лицето й покрито с чембер. И войводата помолил да открие лицето си, за да види бяла ли е, черна ли е... Тя дигнала чембера и запяла "Бяла съм, бяла, юначе...".
Асена дава друг вариант на песента. Аз обичам този...

* * *
Хит на селото тази година са мечките. Тръгнеш ли из планината, всеки срещнат ще те предупреди да се пазиш от тях. А може и някоя история да ти разкаже. Къде измислена. Къде истинска. Или преувеличена.
Няма местност из землището на селото, където да не са ги срещали. Дори до селото и в самото село. Още се помнят двете мечета отпреди две години, които, останали без майка, идвали край плевните да търсят храна и вода. Сега вече са големи и женската са я видели с мече.
Нощем току се разлаят кучетата като бесни и се чуе ръмжене. Ама стиска ли ти да излезеш навън и да видиш какво точно минава!... Веднъж отворих прозореца и запалих фенерче, но нещото беше потънало в мрака и се отдалечаваше с лая на кучетата...

* * *
Другият хит, поизместен от мечките, са туристите. От "Ледницата" през селото - към Чаира и Триград. Любители на красотата, на неподправеното, на дивото. От цяла България. И от цял свят. Англичани, белгийци, германци... Планинари, колоездачи, мотоциклетисти, търсачи на силни усещания с коли...
Някаква група французи дори се беше загубила. Водачът им с една част - на Чаира, друга част - в селото, а третата се заблудила - тръгнала към Голямата река. Добре, че са неколцината младежи - луди за връзване, които с джипове и мотори кръстосват гората по пътища, понякога почти изчезнали. Те намерили загубилите се французи и през нощта ги закарали на Чаира. С пет джипа. Върнали се в полунощ.
Какво са изпитвали французите, возени по невъобразимия път през Ушлинките и Кидика до Чаира през нощта, не мога да кажа, но когато стигнали до хижата, скачали от радост.

* * *
Вечният хит на селото обаче си остава неговата красота. Самото село е в ниското и когато го гледаш от Мурсалица, изглежда да е като в дъното на чаша.
Но землището му е невероятно красиво. Само който не е бил там, не е оставил част от сърцето си в красотата, не е останал неин пленник завинаги.

* * *
Мурсалският чай, но истинският, дивият мурсалски чай, расте само на едно място в света. На Мурсалица. Оттам е и името му. Жалко, че хората го берат още зелен и някой ден може да изчезне.
Мурсалският чай трябва да се бере, когато цъфти и хвърля цвета си, за да се роди и на следващата година. Хората го знаят. Но са лакоми. Не искат някой да ги изпревари.
Весо ми направи подарък. Предложи заедно с баща му Любчо, мой братовчед, да отидем до Чаена чука. Не толкова за чая, колкото да наситим окото си с красота.
Беше невероятно пътуване!

* * *
Обратният път до Смолян. И съдбата на селото, тъй тясно свързана с пътя.
Внезапно, понеже нищо друго не ми оставаше при вида на огромните ровини, започнах да мечтая.
Мечтая как децата ни от чужбина ще си дойдат и селото ще се напълни с живот. Постепенно младите, без да се притесняват за бъдещето си и утрешния ден, ще започнат да мислят повече за онова, за което мислят младите. И демографската криза ще изчезне от само себе си.
Мечти...



Мугла - забравена от бога и царя


Поглед от Мурсалица


Селото все още е живо, но докога?...


Снимки: авторката