Двете лица на популизма

През последните години най-често използваният термин в политиката и политологията е "популизъм". Според вестник "Гардиан" през 1998 г. са публикувани едва 300 статии, посветени на популизма, през 2015 г. терминът е използван около 1000 пъти, а година по-късно броят е удвоен. Много учени говорят за него в публикациите си, опитват се да дадат отговори на най-често задаваните въпроси: "Какво е "популизъм"?" "Кога и къде възниква?"; "Защо вместо да отшумява като феномен, той сякаш става все "по-силен" и предпочитано средство на политиците за спечелване на изборите?"; "Наистина ли е нещо толкова лошо, колкото се опитват да ни го представят?". Отговорите създават още повече въпроси.

Ще видим друга гледна точка, тази на народа, и по този начин да допълним определението за "популизъм". Независимо дали е "ляв" или "десен", 

дали това е политиката на бъдещето?

Най-много изследвания започват да се правят в началото на XXI век и се увеличават значително през последните 10 години. "За различните групи хора, означава различни неща, но всички изразяват недоверие и враждебност към елитите, традиционните партии и установените институции". Въпреки че все повече учени пишат по темата, всички се обединяват около основното твърдение, че това е "противоспоставянето на масата (ние, добрите) срещу корумпираните елити (те, лошите)". 

Популизмът се използва в отрицателен смисъл в Европа, защото се отнася до политически мерки, които не търсят благополучието или прогрес на страната, а са опит за привличане на колкото се може повече избиратели, без значение какви ще бъдат последствията.  Както думата "популизъм", така и производното му "популист", предизвикват асоциации с власт, основана на демагогия и пропаганда. В Латинска Америка е точно обратното. Често се асоциира със специфичния аржентински модел, известен като "перонизъм", свързан с управлението на Хуан Доминго Перон, управлявал страната от 1946 - 1955 г. Дълго време терминът е използван за описание на латиноамериканска политическа формула, съчетаваща авторитаризъм, автокрация, национален култ и националконсервативна реторика. 

Докато в Европа, популизмът е разглеждан като "ляв" и "десен", учудващото е, че в Латинска Америка, сочена за негова родина, хората твърдят, че той е синоним на "лява политика". И може да се говори или за "популизъм", от една страна, или за "дясна политика" от друга, но словосъчетанието "десен популизъм" е невъзможно. Макар терминът за пръв път да се използва в САЩ през 1890 г., в Латинска Америка до днес е неприет.

Откъде идва "разминаването"? 

Европейските и латиноамериканските държави се различават една от друга на много нива - икономическо, политическо, социално. Това е основната причина преобладаващият популизъм на южноамериканския континент да е ляв, а в Европа - десен. Друга важна разлика е, че на стария континент популистите нямат електорална тежест, докато в Латинска Америка, те принадлежат на най-големите политически сили и често получават повече от 50% от гласовете. По този начин си осигуряват мандат за управление, докато в Европа са - коалиционни партньори. Следователно, политици като крайнодясната Марин Льо Пен, които имат много идеи, същевременно разполагат с малко шансове да ги осъществят. От друга страна, в Латинска Америка, могат не само да се предлагат нови идеи, но има възможност да се приложат на практика.

"Крайнодесният популизъм" е нещо съвсем естествено за европейската политическа сцена от 2010 г. насам, дори и преди това. Примери за крайнодесни популисти са неонацистите и убийците по улиците. Затова крайнодесният популизъм е определян като изпълнен с насилие и антидемократичен. Често представителите му идват на власт, правейки коалиция с консерваторите. Избирателите и симпатизантите са не само възрастни хора, както до скоро се е твърдяло, но и младежите. Поставя се акцент върху етническата идентичност, а не икономиката. Съдържа ксенофобски черти и проявява враждебност към другите социални групи и малцинства от населението.

Същевременно в Латинска Америка са на противоположното мнение. За всички тях "популизъм" коренно се различава от "дясна политика". При взети интервюта от случайни хора на улицата, университети, с различна възраст, пол и образование, резултатите бяха изненадващи. Те изхождат от логиката, че "популизъм" произлиза от латинската дума за народ "populus", следователно, "популист" е този, който мисли за всички, за целия народ, а не като при десните управляващи, при които се облагодетелства определена група. За популисти са определяни бившият бразилски президент Лула да Силва (управлявал страната 2003-2011 г.), аржентинката Кристина Фернандес де Кирхнер (2007-2015 г.), венецуелецът Уго Чавес (1999-2013 г.), боливиецът Ево Моралес (2006-2019 г.). Всички те са примери за управници, намалили значително безработицата и бедността в страните си. Най-вече по време на първия си мандат. 

Истината е, че популистките актьори и партиите са голяма загадка. Това е така, защото в Латинска Америка се наблюдава смесица между марксистките идеи, ленинска практика и ожесточено съревнование с останалите партии. Никога не се обвързват с конкретна идеология.

"Благодарение на Лула много хора излязоха от фавелите, техните деца тръгнаха на училище. По-голям процент от чернокожото население има достъп до висше образование. Откри много нови работни места. Много хора успяха да си купят собствено жилище." Това казват случайно интервюирани граждани в Сао Пауло, най-големият град в Южна Америка.

Аналогично е и положението в Аржентина, където при управлението на Кристина Фернандес де Кирхнер, 

средната класа се увеличава значително, 

бедността намалява и са въведени много по-социални закони. Според данни от УНИЦЕФ от 2017 г., благодарение на мерките за борба с бедността и помощите за безработните родители, крайната бедност там е намаляла с 30.8%, а общата бедност с 5.6%.

За покойния Уго Чавес бе характерна обичта към публичните изяви и контакта си с обикновените хора. Имаше и свое предаване по националната венецуелска телевизия "Alo, Presidente". Платформата, благодарение, на която идва на власт е насочена срещу корупцията и бедността и осъждане на двете големи политически партии, доминирали политическата сцена в страната от 1958 г. Създава своя собствена партия "Движение за Пета република". Превръща част от президентския си дворец в училище за бездомни деца. Когато идва на власт през 1999 г., 80% от населението живее в бедност, създава широки програми за имунизиране и осигурява храни за децата. Сам се определя като "Робин Худ": "взема от богатите и разпределя между бедните."

Ево Моралес е първият президент, произхождащ от коренното население на Боливия. Управлявал 13 години и 9 месеца - по-дълго от всеки друг държавен ръководител в най-новата история на Южна Америка. Благодарение на бума на суровини, износа на газ и минерали, икономиката на страната отбелязвала годишен ръст от близо 4.9%. Според данни на Световната банка, бедността намалява от 63% на 35%, а богатите приходи на страната са се разпределяли за различни социални програми, облекчаващи живота на обикновените боливийци. 

Общото между тези латиноамерикански лидери е това, че те са били непрекъснато сред народа си. Не се опитват да се отличават от него, продължават да се обличат скромно, изразяват се по начин, по който да бъдат разбрани. 

Всичко това е отчетено от политолозите. Според тях, същото се прилага и от десните популисти. Различават се единствено по реториката: при последните тя е насочена предимно срещу имигрантите и малцинствата. Те са се насочили към определена група хора, които са с бял цвят на кожата. Странното е, че дори и на американския континент, те се мислят за "местното" население и до днес са против коренните жители, наречени погрешно от Колумб "индианци", против наследниците на африканските роби, както и метисите и мулатите.

Истината за популизма е, че той непрекъснато се променя. Няма верен и грешен отговор. Популизмът е навсякъде. В Европа преобладава десният, а в Латинска Америка - левият.