Животът не се мери по дължина, а по дела

На стародавната ни Земя дори в мимолетния си животец човек сам се убеждава в преходността и в непреходното, в бързата река на времето, която никой не може да спре, в дирята, независимо колко са били отредените дни - много или малко.
Затуй любимецът на войниците полковник Борис Дрангов вика с пълен глас: "Юнаци, животът не се мери по дължина, а по дела!" Било е 18 март 1917 г. при приемането на 9-и пехотен Пловдивски полк.
А разпъваният на кръст поет Пеньо Пенев простенва: "Един велик, един брутален век над мен се срути/ и хорските съдби остави в моите скути."
Като в спор или в съгласие Морякът от Банско допълва: "Вземете за почест пред нашта епоха!"

С Валери Петров

Епоха на войни, неправди и мечти. И къде в безредието на тази епоха човек да дири своето местенце? Полк. Георги Георгиев го намира и след много изпитания в своя 80-годишен живот изминава дълъг път през бързеи и блата, през трудности и обрати, за да бъде и утеха, и посока за нас. Точно половината от тези 80 лазарника, най-хубавите, от 1950 до 1991 г., той е в Българската народна армия. Но откъде тръгва?

Една светулка го води

Роден е на 26.II.1932 г. и учи във Винарското училище в Плевен. Записва: "Родното ми село Катунец, макар и отдалечено на почти 40 километра, беше свързано с Плевен..." В един клас е със знаменития актьор Григор Вачков, двамата живеят в една стая в пансиона. Преподавател по лозарство му е Руси Вълчев, бащата на големия художник Светлин Русев. Декламира Смирненски.
През 1950 г. "пилците" от пансиона се разпиляват - къде сте незабравими младежки години, мили спомени, стари учители! Става курсант във Военнополитическото училище.

С писателката Вера Мутафчиева, 1985 г.

"През есента на 1951 г. заедно с лейтенант Иван Стефанов (бъдещ генерал - б.а.) и Дончо Стоянов ни назначиха за преподаватели в училището, което завършихме..." По-късно попада в Генералния щаб. Така се завърта колелото и набира обороти.
Хубавото на "лошата" военна служба е, че запраща човека на най-неочаквани места. Първото му посещение в бойна войскова част е в 62-и свързочен полк, "цъфнал" в района на днешния хотел "Хилтън" в София. На следващия ден пък е знаменателното за него първо отиване в настаненото на днешното си място година по-рано Държавно военно издателство (ДВИ). Това е в началото на май 1952 г. Орис!
"През онези младежки години не съм предполагал и мечтал, че след две десетилетия ще бъда назначен за началник на Военното издателство и четиринайсет години военната тема ще е мое всекидневие..." Не 14 години. Това твърдение идва заради годините, когато е начело на Военното издателство - от 1976 до 1991 г. Истината е по-друга.

Военната тема за него е като насъщния

Той друга тема няма. И го признава, и го декларира, и го прави с гордост и достойнство. И когато пише "Как фабриканти пасат овце" и в центъра поставя писателя от Ловеч Димо Сяров, защитил докторат в Цюрих, натъртва: "Бил е боен офицер, водил е своите войници в атака..." Силни са и страниците му за Иван Йончев, автора на химна "Един завет...", и за войнишките години на свързочника Гео Милев... А стихът за светулката, която показва пътя, е от очерка му за прекрасния поет с пагони Евстати Бурнаски.
С огромна почит Георги Георгиев реди думи за Ефрем Каранфилов, за Орлин Орлинов, Теньо Тончев, Иван Шипчанов, Георги Вълков... Все заради военното у тях.
След петте години в Министерството на народната отбрана следват нови пет в Самоков. В познатия му от района на Лозенец в София 62-ри свързочен полк, преместен тук. И с някои "междувременни" подробности. Капитан Георгиев вече е женен за Валя от Шипка, за която споменава тук-там с респект, има и двегодишен син, трябва да им търси квартира.
Животът му на политически офицер обаче е осмислен от осигуряването на културния отдих на 900-те души в поделението: беседи, излети, самодейни програми, танцови вечери, гостуване на писатели... Със сигурност е имало и калпави "закапечета", както наричаха тогава заместник-командирите по политическата част. В огромното си мнозинство обаче те са кадърни офицери. Един от тях е и 80-годишният днес полк. Георгиев. Питайте Стефан Данаилов и другите, служили с него в Самоков войници.
Идва и "мелницата на вестникарството" за натрупалия вече войскови стаж свързочник. Става млад щатен кореспондент във в. "Народна армия". Средата тук, хората, едва ли са нещо ново за него. Редакцията на вестника е на 4-ия етаж на Военното издателство, в което като че орисчийките са метнали "пъпа" му. И след четвърт век другаруване с военната тема нему се пада товара да утвърждава

ранга на духа и ранга на пагона

Не е възможно да се говори за полк. Георги Георгиев или за Военното издателство поотделно. Те са като синоними. Няма друг не само с толкова дълго "началничество". А и с мащабност в книгоиздаването и висота в качеството. Тук сътрудничат или работят имена като Вера Мутафчиева, Николай Генчев, Генчо Стоев... Издателството е като завод за книги, институция на духа. И ако рангът на пагона се влияеше от ранга на духа, начело на издателството безспорно би бил генерал на книгите.
А какви книги само излизаха! С тираж от 20 000 до 150 000!
"Тогава ние буквално се състезавахме с другите големи издателства - "Български писател", "Народна младеж", "Профиздат", "Наука и изкуство"... Военната марка не биваше да бъде второ качество...", пише в очерка си за Вера Мутафчиева полк. Георгиев.
И още:
"Аз не пиша история на издателството, сякаш се оправдава в книгата си "Дарования" полк. Георгиев. Моите споменни есета са само мой поглед за отделни творци..."
Така се утвърждава той и с пристрастието си към военната тема, и с увлечението си да пише история в образи. Първо, на свързаните по някакъв начин с Военното издателство и литературата въобще, сетне - за шипченци...
Всъщност роденият в с. Катунец страстен шипченец Георги Георгиев представя и себе си. За никого лоша дума не отронва. Дори за заслужаващите това. Ето го великодушието на силния. То прозира от страниците, втъкано е между редовете. И поражда доброта у читателя.
Историята си знае работата. Полк. о.з. Георгиев не дочаква министър Луджев да го включи в списъците на изхвърлените от армията достойни офицери. Което едва ли е намалило горчилката. Поради навършване на определената възраст през 1991 г. той преминава в запаса. Но не се разделя нито с армията, нито с издателството. Макар че първата му книга "И това е любов" излиза твърде късно, чак през 1980 г., пенсионните му години се оказват особено плодовити. Явно много опит и наблюдения е натрупал.

Истина било, че кръвта вода не става

Тъжно е да се гледа днес как на площада с поседналите баща и син Славейкови сутрин и вечер, в студ и пек, в кашони и с колички, книгите се разнасят и пласират като зарзават. Тъй било някъде на Запад. По друг, но близък повод, Вазов бе изригнал: "Каква е таз Европа!" И как ли гледа на "таз картина" полковникът от резерва на армията Георги Георгиев.
Военните летци след пенсия не минават край самолет. Нещо отляво много ги стяга. Сигурно е така и с 80-годишния бивш началник на Военното издателство. А мъката си той теши пак с перото. След "Дарования" през 2007 г. следват "Личности и тревоги" - 2010-а, и "Шипченци" - 2011-а. През 2010 г. излиза и великолепно съставената от него "Военна проза" на тритомника "Храбростта и мъката на България" - дело на Съюза на ветераните от войните на България.
Истина било, че кръвта вода не става! Има ли по-добро доказателство за това от родения в Катунец шипченец Георги Георгиев!