Вместо да събличат, медии обличат властта

Дойде време да си спомняме едва ли не с умиление как ваклото агънце на българския преход Стоян Ганев позвъня в Националното радио, за да смъмри в ефир екипа на "Неделя 150". В зората на демокрацията бяхме дотолкова опиянени от свободата да пишем, говорим и показваме, каквото си искаме, че тази нечувана дотогава намеса на политик ни изглеждаше като нетипичен епизод от романтичен все още филм. Струваше ни се, че е встрани от основната му идея, че е чуждо тяло в нейната тъкан, което рано или късно ще бъде отхвърлено от здравия журналистически организъм.
Уви, не бе отхвърлено нито рано, нито късно. Чуждите тела ставаха все повече, а медийната снага губеше не гангренозните си пространства, а своята здрава плът. Все в онези първи години прескочилият в политиката Асен Агов оспори в парламента упрека, че с влизането си на "Сан Стефано" 29 е уволнил цели 700 души. Пленарната зала притихна невярващо, а той гордо уточни, че е отстранил не 700, а 968. Това най-масово уволнение в цялата история на българските медии бе обяснено със станалата по-късно крилата негова фраза, че телевизията върви след победителите. И всеки, който не иска, не може или за когото бъде преценено, че ще подтичва все пак след тях, но не по вътрешно убеждение, трябва да бъде премахнат. Така стана безпределно ясно, че и при демокрацията на медиите не им се полага да бъдат свободни, а трябва отново да служат. Това все по-преобладаващо разбиране роди нови крилати фрази, като Надкиния инструктаж журналистите да бъдат нахранени, а непослушните медии - затворени, и Костовия хленч, че партията му няма на кого да даде една от телевизиите.
Дотук - нищо ново под слънцето. Щом трябва да се служи, ще се служи. Половин век сме представяли едната гледна точка, сега пък - точно противоположната. Само че и демокрацията си има кусури. Днес победители са едни, утре - други. Тръгнеш след някого, пък той се озове в опозиция, а ти - в небрано лозе. Но и на това му се намери колаят. Обширни зони в журналистиката не просто вървят след победителите, но и ги правят такива. А пък ако някоя медия не се е ориентирала овреме, има решение и за нея. Може да е по-удобно и някак си по-достойно да се извърташ веднъж на 45 години, но когато животът налага, да го правиш на 4-5, не е проблем да го сториш още в изборната нощ. Това е увековечено не само в литературната класика, но е възпято и в по-нови дни: "Аз ще бъда с таз, която е на власт!" ("НЛО")
Дотолкова свикнахме с новата си стара роля, че дори премиерски реплики като "От вас не мога да се оженя!" и "Нали знаеш точно на теб кога ще ти отговоря!" отдавна не дразнят, а извикват дружен и окуражителен смях. Може би затуй издънките на загубилия впоследствие поста си депутат Антон Тодоров и все още вицепремиера Валери Симеонов в предаването на Виктор Николаев прозвучаха като думи от друг филм. За който много сме слушали и сме имали любопитството да го видим, но все още не сме го гледали. Поне на живо в студиото. Подхвърлянията на двамата, че който много пита, може да освободи стола си или да му се спретне компромат, преминаха един праг, който се оказа непосилен дори за Стоян Ганев навремето. Сигурно затова гилдията, колкото и да е разединена и в етичните си комисии дори раздвоена, не само реагира в някаква, макар и съвсем недостатъчна, степен сплотено, но и организира протест, незапомнен от журналистическата стачка преди двайсетина година.
Но и сега не бяхме подминати от типично нашенски парадокс. В демократичното общество журналистиката разследва и осветява скритите механизми на властта и с това ги обезсилва. Така й помага да стане по-прозрачна и по-полезна за обществото. В студиото на Нова властта сама си свали шапката-невидимка. Заканата бе отправена очи в очи, а ултиматумът към най-мощните български медии - на правителствена бланка. Заплахата бе не само към водещия, но и към всички, защото на всекиго може да се подготви компромат. Тя прозвуча като фелдфебелското "Внимавайте в картинката!", макар и в по-мекия му вариант: "Не ви заплашвам, само ви предупреждавам!" Стана кристално ясно как се управлява, и то не в резултат на журналистическо усилие, а защото властта сама се съблече. И вместо да се възползва от грубата грешка на политиците, телевизията хвърли покривало върху голата им истина. Едва след като ГЕРБ се разграничи от депутата си, тя посмя да излезе със своя декларация. Така беше и след отстраняването на карикатуриста Чавдар Николов. Ето как припкането след победителите се нарежда сред най-трайните характеристики на българския преход.
След скандалното предаване Николаев и Симеонов се чули по телефона и се посмели на случилото се. А след отпадането си от парламента Тодоров имал много предложения да води телевизионно предаване. Сигурно и на това ще бъдем свидетели. Поне в онези медии, които разбират дълга си не като събличане, а като обличане на властта.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info