Удобни измислици

"Заблужденията, съдържащи в себе си известна доза истина, са най-опасни."
Адам Смит (1723-1790 г.) - английски икономист, философ-моралист

Колкото и всепроникваща да се оказа кризата, проявила се от 2008 г. насам, факт е, че поне тук, на българска територия, тя съвсем не е всеобхватна. Ресурсите и производителността на един сектор демонстрираха висока устойчивост спрямо кризисните конвулсии.
Кой сектор ли? Този на политическото предприемачество. Там, където оперират персоните, които непрекъснато изпращат информация на сетивата ни, дори когато загасим екрана на телевизора, уморени от непоканеното им присъствие върху него. Разположени са нонстоп около нас, понеже ние не сме никъде другаде, освен в пространствено-времевия континуум, който именно те до голяма степен моделират.
В общи линии предпоставката за успешно политическо предприемачество е съзнанието на даден кандидат за занаята да не е твърде обременено от познаването на голямо множество от факти, както и на съществуващите научни теории в икономиката, социологията, политологията. Напълно им е излишно да са навлезли задълбочено и в историческата наука. Един пример за антипод на политическия предприемач е Карл Маркс, обявен за личност на хилядолетието в Германия, който се е бил запознал подробно с 1500 научни труда, преди да създаде "Капиталът". Съвременен пример е създаването на "Демокрацията и нейните критици" на професора от Йейлския университет в САЩ Робърт Алън Дал, като са били използвани над 230 научни източника. И пр., и т.н.
Но когато - както е при политическите предприемачи - съзнанието ти не е твърде предпоставено от задълбочено знание, само тогава може да решиш в движение когнитивния дисонанс, тоест противоречието в познанието за един и същи обект или събитие. И да говориш само това, което е полезно за каузата ти, като го оплодиш с очакванията и надеждите на хората. Казвайки им това, което те биха желали да чуят.
По принцип политическите предприемачи са    

специалисти по "всичкология"

Като демонстрират "интелектуален капацитет" кажи-речи навсякъде. Апломбът, интонацията "magister dixit", сиреч "учителят каза", финтифлюшкините фрази и решителните жестове, допълнени с изразителните мимики, са предназначени да внушат на аудиторията неотразимо впечатление. За извор на истини от последна инстанция. Неоспорими и затова неподлежащи на съмнение. Или точно обратното!
В политическото пространство тези предприемачи са изключително полезни. Те в много по-висока степен от представителите на научните среди генерират в публичното пространство концепции и виждания, които могат целенасочено да преобразят възгледите на гласоподавателите за собствените им интереси.
Политическите предприемачи успяват да впечатлят широка аудитория, понеже за нея остава непознато едно общо, валидно по паралели и меридиани правило: ако някой експерт много често се появява по телевизията, то той не е особено добър експерт. Понеже истинските експерти непрекъснато страдат от дефицит на време в процеса на разширяване и задълбочаване на човешкото знание. Прекалено заети са с научната си работа, за да се появяват в толкова много предавания по електронните медии. Пък и качествата, необходими за успешна визуална изява, съвсем не са сродни с качествата, които трябва да са налице за добра научна работа. Това наблюдение е общовалидно и не се отнася единствено до икономическата наука, политологията, социологията и други хуманитарни дисциплини. Например Стивън Хокинг, чиято "Кратка история на времето" бързо се превърна в бестселър и който стана незаменим герой на доста на брой документални филми, всъщност не е най-видния физик на света.

Какъв е механизмът на действие

на политическите предприемачи?
В своя класически труд "Обща теория на заетостта, лихвата и парите" Джон Мейнард Кейнс пише: "Идеите на икономистите и на политическите философи - и когато са прави, и когато грешат - са по-силни, отколкото повечето хора съзнават. Всъщност светът в основни линии почти не се ръководи от друго. Прагматиците, които се смятат за напълно неподвластни на интелектуални въздействия, обикновено се кланят на някой покоен икономист. Лудите властници, на които им се причуват гласове, черпят безумие от някой образован драскач отреди няколко години... За добро или за зло именно идеите, а не запазените интереси се оказват опасни..."
Благодатният хумус, върху който изникват политическите предприемачи, са периодите на икономически и социални разочарования. Точно тогава се появяват те - собствениците на философския камък за неограничения просперитет. Или поне за една голяма порция от него, която да задоволи всички. Според прогнозите на политическите предприемачи. Уви, без гаранции!
Но когато - по една или друга причина - върху национална почва не се пръкнат местни политически предприемачи, които по нетелепатичен път да са прозрели червената нишка на изявите си, то големият капитал с глобални интереси за популяризиране на удобни за него политически доктрини взима кормилото на съдбата в свои ръце.
Превратът в Индонезия през 1965 г. е типичен пример. От Втората световна война страната е управлявана от президента Сукарно, един Уго Чавес на своето време. Той бързо си спечелва неприятели, понеже защитава икономиката на Индонезия, преразпределя националното богатство и изгонва представителите на Международния валутен фонд и на Световната банка - с обвинението, че са фасада на интересите на западните големи корпорации. Въпреки че Сукарно е националист, той работи в тясна връзка с комунистическата партия, която по това време наброява 3 милиона активни членове. Според разсекретени по-късно документи, Централното разузнавателно управление на САЩ получава нареждане от високо ниво да "ликвидира президента Сукарно, възползвайки се от ситуацията и наличните възможности".

Изпълнението на задачата

минава през няколко неуспешни опита за преврат, докато накрая през м. октомври 1965 г. генерал Сухарто (подкрепян от ЦРУ), започва операция за завземане на властта и изкореняване на левицата. По съставен от Централното разузнавателно управление таен "списък за разстрел" са издирени и избити между 4000 и 5000 души, като американското посолство в Джакарта получава редовни поименни доклади за постигнатите резултати. После в своя екземпляр от списъка дипломатите на Съединените щати отмятат с кръстчета "добре свършената работа". След това само за месец смъртта си намират между половин и един милион ляво настроени индонезийци.
После идва звездният час на политическите предприемачи. В ролята им влизат група индонезийски икономисти, завършили калифорнийския университет в Бъркли и известни като "Мафията от Бъркли". Членовете й са учили в САЩ по силата на програма, финансирана от фондация "Форд". Тези млади икономисти имат огромно влияние върху генерал Сухарто, който нищо не разбира от финанси. Прокарани са закони, позволяващи на чуждите компании да притежават 100% от неизмеримите индонезийски минерални и петролни залежи, описани от американския президент Ричард Никсън като "най-апетитната хапка в района на Югоизточна Азия". Раздават се и "данъчни ваканции" - и само в рамките на две години индонезийските природни богатства (мед, никел, твърда дървесина, каучук и петрол) са поделени между най-големите минни и енергийни компании в света.
Има защо едва няколко години по-късно, малко след като Салвадор Алиенде е избран за президент на Чили, едно смразяващо предупреждение да лъсне, изписано с червена боя по улиците на чилийската столица Сантяго: "Джакарта идва!"
Несъмнено изминалият близо половин век оттогава е променил декорите и режисьорските похвати при постановката на историческата драма. Мястото на действието вече не е Индонезия, Бразилия, Чили... А Украйна.

Защо точно Украйна ли?

Икономическите кръстоносци на неолиберализма малшански загубиха започната от тях и почти спечелената по времето на Борис Елцин битка с Русия. Но понастоящем те отново минават в офанзива, като непосредствена задача е да бъде отслабена руската икономика чрез минимизиране на активните стопански отношения между Украйна и Русия. Или чрез фразеологията на "кремлинолозите" във Вашингтон - евроинтеграцията на Украйна е важен елемент от задачата за стратегическо противопоставяне на Русия. Манипулативно представяно и от неолибералните политически предприемачи - също и у нас - като "сдържане на руския медвед".
Понеже философската идея на Леон Троцки за "световна революция на пролетариата", претърпяла своята неолиберална трансформация, сега дефилира чрез Националната стратегия за сигурност на Съединените щати, създадена от администрацията на Джордж Буш през 2002 г.: "Великата битка на ХХ век - между тоталитаризма и свободата - приключи с категорична победа на свободата. Съществува един-единствен приемлив модел за национален успех и той е: свобода, демокрация и свободно предприемачество".
Крайният резултат от прилагането на тази триада в нейното неолиберално тълкуване, който дори нейните запалени поддръжници не успяват да прикрият чрез гръмогласния рупор на политическите предприемачи, е все по-увеличаващото се социално неравенство в един свят на непрекъснато изтъквана претенция за демократичност от прононсираните й апологети, където обаче демокрацията става все по-малко очевидна.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България