Няма изкуство без идеализъм!

    Училище не се прави с камъни,
    учителят прави училището!
                   Ангел Каралийчев

Колко прав е бил сладкодумецът "Ангел Златоуст", който преди близо 100 години произнася тази аксиоматична мисъл, проумял, че не архитектурният материал на сградата е определящият фактор за престижа на дадено училище, а личността на учителя, с неговите знания и възможности за възпитателно въздействие, характеризиращи съдържанието и качеството на образователната работа в тази институция!
Ето такива мисли се породиха у мен, когато разбрах, че именитият български музикален педагог проф. Стоян Караиванов вече е загърбил седем десетилетия! Независимо че ако се позова на актуалната му визия, констатираното е в пълно противоречие с този цифров показател, тъй като с "изрусения" цвят на косите (определено издаващ понатрупалите се години), той е припознаван от доста по-млада възраст.
По външен вид не е предизвикателно артистичен и привличащ погледа. Дори не се отличава от забързаните и загрижени хора, които срещаме по улиците, а и те самите едва ли предполагат, че този, "обикновен" на вид човек, е необикновен музикален педагог, чийто жизнен път слага биологичното си начало на 10 февруари 1941 г.
И независимо че е роден в прочутия пловдивски квартал "Каршиака" (зад сегашния хотел "Марица"), първите си 10 съзнателни години той преживява със своите родители в средногорското село Стрелча, при дядо си, на когото е кръстен. Според по-късната оценка на внука дядо Стоян бил "природно интелигентна личност, дипломиран "френц терзия", активен читалищен деец, несменяем дългогодишен псалт в местната черква и кмет на Стрелча", оказал силно влияние върху неговия вътрешен мир и възпитание от най-ранна възраст. След овладяване на азбуката, насърчаван от дядо си, малкият Стоянчо се пристрастил към четенето. А за да мотивират и другите ученици по-често да държат книги в ръцете си, учителите го задължавали да преразказва прочетеното и на своите съученици, което не само обогатявало говорната и общата му култура, но определено повишавало и неговото самочувствие.
Интересът на момчето към музикалното изкуство се появил внезапно, след посещение на необичайно заинтригувалия го "електросинхронизационен концерт", изнесен от цигуларя Любен Владигеров - брат-близнак на прочутия композитор Панчо Владигеров. Изключително впечатлен от чутото и видяното, веднага след това той категорично заявил, че иска да стане цигулар! И понеже в селото нямало подходящ учител, се наложило  ежеседмично да пътува с влак до Панагюрище на уроци при Делчо Радивчев.
Междувременно в стрелчанската гимназия бил назначен нов преподавател - Кирил Чимев (акордеонист, диригент и композитор). В сформираните от него различни музикални състави поощряваният от Чимев Стоянчо участвал най-активно като цигулар и певец. А в свободното си време, по свое желание той неотлъчно придружавал големия български художник Златю Бояджиев (установил се временно в Стрелча след получения инсулт), помагайки му в носенето на неговия скицник и триножник. Момчето внимателно и с нескрит интерес наблюдавало действията на Маестрото и по своя инициатива започнало да прави първите си художнически опити, последвани от поемането и на училищния стенвестник, за който получило много похвали. Добре било, че за всичко това той имал и пълната подкрепа и разбиране от страна на семейството си, което смятало, че по този начин "детето се развива".
В края на последния прогимназиален клас, изхождайки от водещите интереси и доминиращи прояви на Стоян Кирил Чимев предложил на  родителите му да го насочат да продължи образованието си в Пловдивското музикално училище. Това предизвикало смут в родителското тяло, но в последна сметка надделяло становището да кандидатства, но не по специалността цигулка, а с пеене. Започнала активна и целенасочена предизпитна подготовка, но месец-два преди конкурсните изпити настъпила мутацията на гласа му. Перспективата от провал била напълно реална, но път за отстъпление нямало! На изпита въз основа на показаните добри общи музикални данни комисията му предложила възможността да бъде приет, но не с пеене, а с някой от духовите инструменти. Така на 15 септември 1954 г. той станал редовен ученик в Пловдивското музикално училище по специалността валдхорна.
От този момент започнал нов етап в живота на Стоян Караиванов. Той отлично разбирал, че трябва да положи много усилия, за да развие своя музикален потенциал и достигне равнището на новите си съученици, сред които били бъдещите професори композиторът Николай Стойков и цигуларят Недялчо Тодоров, пианистките Юлия Гиргинова и Антоанета Златарева, обоистът Стефан Тонев, джазменът Андрей Бендерлийски и др. Със себеотдаденост, неуморно и с идеализъм той се стремял да изпълнява изискванията на своите преподаватели, сред които важна роля за бъдещото му развитие имали Петър Келбечев, Георги Самарджиев, Константин Геров, Пенка Петкова, Мария Христова и др.
Първият му учител по валдхорна бил Василий Ананиевски, но чак при следващия - блестящия инструменталист Димитър Вълканов, Стоян разбира какво трябва да научи и прави, за да стане добър валдхорнист.
След завършване на Пловдивското музикално училище и отбиване на двегодишната си военна повинност през 1960 г. Стоян Караиванов вече е студент в Софийската консерватория, където негов преподавател по валдхорна станал проф. Кирил-Карел Стари. С неизчерпаема енергия и пословична амбиция той продължил да овладява трудните подстъпи към върховете на музикалното изкуство. Но тук неговите професионални интереси не се ограничавали само с инструмента, а добиват и други измерения, разширявайки ги към научноизследователската работа, педагогиката и пр., които постепенно и естествено очертали параметрите на бъдещата му професионална реализация.
През 1964 г. Стоян Караиванов завършва с отличен успех и след успешно положен конкурсен изпит става преподавател по валдхорна и камерна музика в Пловдивското музикално училище и артист-оркестрант в Държавния симфоничен оркестър. Като педагог без опит, той се учи не само от утвърдените по-възрастни негови колеги, но и от по-младите като Тодор Кацаров, Владимир Мирчев, Тодор Кювлиев, Татяна Кръстева и др., в резултат на което преподавателските му успехи започват да се множат.
Това е забелязано от училищното ръководство и през 1969 г. Стоян Караиванов е изпратен на дългосрочна специализация в ленинградската консерватория "Н.А. Римски-Корсаков". Срещата му с неговия музикален кумир проф. Виталий Буяновски е със съдбовен характер. "Той беше изключително голяма, неповторима и светла личност, човекът, на когото дължа всичко професионално в моя живот" - споделя по-късно той. И понеже вече е убеден, че в изкуството и педагогията няма таван, определено целенасочено продължава да разширява и задълбочава своите познания и преподавателски умения, благодарение и на последвалите художественотворчески контакти с проф. Петер Дамм (в Дрезден и Ваймар) и проф. Франтишек Шолц (в Бърно).
Заедно с това Стоян Караиванов постепенно се утвърждава не само като отлично подготвен музикант и опитен педагог, но и като задълбочен специалист - изследовател и методик, в сферата на изкуството по духови инструменти. Това става причина през 1989 г., отново след успешно издържан конкурс, да му бъде присъдено научното звание доцент във ВМПИ-Пловдив, сега АМТИИ. Желаещите да учат при него (в академията и в училището) непрестанно се увеличавали. Първите му възпитаници Красимир Гигов, Кръстан Мисирков и Иван Неделчев поставят началото на голяма поредица от имена на утвърдили се професионалисти у нас и зад граница като Васил Влайков, Борис Гърнев, Александър Чонгов, Андрей Петков, Николай Влайков, Антонио Димитров, Еленко Табаков, Иван Вачев, Иван Калпошанов, Юлия Йосифова, Нели Попова и още много, много други. Забележителен факт от преподавателската му биография е, че над 20 негови възпитаници, освен като солисти-водачи на различни оркестри, са и успешно наложили се валдхорнови педагози от Аржентина и Западна Европа до Нова Зеландия.
Като резултат от споменатото закономерно името на проф. Стоян Караиванов прескача българските граници и в неговите класове се появяват желаещи да учат и от други страни, което става причина да бъде поканен за член на Международната валдхорнова асоциация със седалище САЩ, Асоциацията за духови инструменти към Международния съюз на музикалните дейци в Русия, Френската и Британската асоциация на валдхорнистите и др., както и многократно да провежда квалификационни курсове и майсторски класове в Русия, Полша, Молдова, Беларус, Украйна, Румъния, Гърция, Турция. Към всичко това трябва да се добави и констатацията, че множество негови ученици са носители на призови награди от редица български и международни инструментални конкурси, което допълнително обогатява палитрата на цялостната му художествено-образователна дейност и реално постигнати успехи.
Според собствените му признания неговите принципи се основават на категоричното му убеждение, че "в основата на всяко изкуство неизменно стои мисловният процес", че "свободата на избора е дълбоко осъзната необходимост" и че "не съществуват такива универсални методически рецепти, които да не са съобразени с неповторимостта на отделния индивид". Основна задача на неговата образователно-педагогическа мисия е "да формира у учащите се критериите на обективната самооценка, при разкриване и усвояване на инструментално-изпълнителските истини". "Музиката е призвание за малцина" и "няма изкуство без идеализъм"!
Всичко това продължава да намира своя конкретен израз както във всекидневната работа на проф. Стоян Караиванов, така и в публикуваните у нас и в чужбина над 200 негови заглавия, художествени преработки, аранжименти и авторски творби! И тъй като в учебната работа не обича еднообразния репертоар, той непрестанно се стреми да го допълва, обновява и обогатява. Благодарение на него и на тази му професионална "слабост" в България прозвучаха за първи път десетки нови или непознати солови и ансамблови валдхорнови творби, което определено разшири концертно-звуковата картина в страната ни.
В заключение ще си позволя да отбележа и един чисто наш, български парадокс - проф. Стоян Караиванов е повече уважаван и ценен в чужбина, отколкото в България! Нямам логично обяснение на този печален факт, но той е красноречиво показателен за някои отколешни порядки в страната ни. Необяснимо защо тези, от които зависи премахването на тази недопустима несправедливост, проявяват странна незаинтересованост и непонятна инертност!?