КЛАСИКА ИЛИ НОВАТОРСТВО В БСП?

Неразумното не може да бъде дълготрайно.
Квинт Курций Руф - І в., римски историк

Кои обстоятелства предопределят необходимостта от промяна ad hoc, т.е. в движение, на отношенията БСП - избирателно тяло? Кое налага отказа от позицията на партията като ментор на общественото самопознание, на раздялата й с ролята на уникален колектив от социални инженери?
Каква е реалността в България понастоящем? Едва ли непредубеденият наблюдател би пропуснал да установи изземването на реалните инструменти за контрол върху властовите ресурси, извършено във вреда на суверена. Лишила от този ключов потенциал първичния притежател на властта, разноцветната партокрация се сдоби с шанса да придаде на партийните структури съвършено различен функционален капацитет, като през целия период на т.нар. преход трансформираше

партиите в политически търговски дружества

чиято структурна цел не е да формират политически практики в интерес на цялата съвкупност от техни членове и симпатизанти, още по-малко - за съвкупното процъфтяване на България, а да облагодетелстват финансово своите ръководители и спонсори. Или по-вярно е подредбата да е с обратен приоритет - първо са "спомоществувателите", че без тях накъде?!
И тъй като правата на партокрацията се нароиха твърде много, не й остават сили да изпълнява всички свои задължения по обществения договор, когато е на властови позиции. Българските партии се вкопчиха в принципи на утилитаризма (стремеж от всичко да се извлича само непосредствена материална полза и облага) и се трансформираха в институции на ловки инвестиционни посредници, осребряващи властта и общественото си влияние с цел висок КПД на възвръщането на направените финансови инвестиции в политиката. Но без риска участниците в него да се озоват на държавно топло в раирани костюми.
Позиционирана в своите кули от слонова кост, партокрацията изцяло се оттегли от пистата за честно съревнование на реално приложими идеи в обществен интерес, като деградира междупартийната конкуренция между отделните "фабрики" за политики и изцяло загърби тяхното теоретично обосноваване като трудоемко и ненужно занимание. Партократите - тези съвременни олицетворения на многовековната българска поговорка "Сит на гладен не вярва", априори се отказаха да доставят на суверена точно този вид управленска услуга, заявена в предизборните им платформи, заради която са получили гласовете на избирателите. А заложиха на любимото си пропагандно цунами за манипулиране на масовото съзнание чрез проста критика на опонентите си. Е, несъмнено е по-лесно да намериш собствените си недостатъци у другите, пък чуждите достойнства - у себе си. Прийом, отречен преди повече от 80 години още от Чърчил. Но за да снасяш златни яйца - уви! - е необходимо да кълвеш рационални зърна.
Подобно поведение стана възможно в условията на подчертан

дефицит на носене на отговорност

за политическите и управленски решения - еднолични или колективни. Колкото се отнася до финансовите машинации, алфата и омегата на актуалната мотивация за пребиваването във властта, както е известно, това, което не може да се купи с пари, е възможно да бъде осигурено чрез много пари. И така отговорността се превръща във фикция, нерядко и чрез услужливото съдействие на размитата приложимост на закона, оплодена от една съдебна система, в която върховенството на закона в никакъв случай не е "меч, който отсича главата на всеки, опитал се да се постави над него", а е единствено информационно достояние за студентите, полегнало безпомощно върху книжните и електронни носители на правната теория.
Е ли възможно БСП да навлезе в "гранична ситуация" и след прозрение да получи катарзис, като първоначално се раздели с партийно изкривената оптика за възприемане на действителността. Като мине от другата страна на проблема - там, където е суверенът. Този суверен, който притежава непрекъсваем абонамент към вековното познание, че съществува социална задача, за която през цялото досегашно развитие на човешката цивилизация е доказано, че не съществува решение. Как мнозинството от населението в една държава да се обогати за сметка на останалото малцинство до степен на висок стандарт. Докато обратната задача непрекъснато демонстрира наличие на реално решение - как ограниченото малцинство от "настойниците", пасящи стадото от своите сънародници по метода на "моркова и тоягата", да се обогатява за сметка на мнозинството.
Но суверенът съвсем не аплодира т.нар. връзкарски капитализъм. Като все по-настойчиво сочи с пръст виновните за неговото позициониране върху социалното дъно: персоните, които използват държавата и институциите като параван, за да осъществят собственото си забогатяване. И които са създали система на управлението като доходоносен бизнес. Паралелно ту се опитват да представят желаното от суверена за действително съществуващо, ту се напъват да омагьосат гражданството и то да повярва, че желаното от него вече е действително.
Ето как се генерира

основното обществено противоречие понастоящем

в България. В една държава, която несъмнено не е в режим на еднолична диктатура, нито е подчинена на тоталитарна система, но и в никакъв случай не е демокрация. Понеже като функциониращ механизъм управлението има толкова общо с идеята за социална справедливост, колкото опашката на дявола с ангелските крила. Но в условията на отсъствие на инструментариум за принуда, присъщ на диктаторските и тоталитарните режими, "настойниците" притежават само силно ограничен потенциал за моделиране на поведението на суверена в необходимия им коловоз. Прозрял лицемерната действителност на управлението и пропаднал в пропастта между безотговорните обещания и суровата реалност на социалдарвинизма, налаган от "настойниците", суверенът задейства един от двата възможни поведенчески стереотипа: да разкъса връзките с държавността като градивен елемент и да се позиционира спрямо нея като асистемен играч. Когато му е изгодно, е в системата - понякога да е извън нея му подсказва елементарният му материален интерес, а продиктува ли му поведението утилитаризмът - той моментално е срещу системата. Колкото повече получи - пак е малко!
Това поведение на средностатистическия български гражданин е защитна реакция спрямо наложения му през годините на "прехода" управленски модел. И е по-малко драматично и рисково от второто възможно поведение - революционното. Разпространението на индивидуалистичното поведение в едно общество, подчинено на принципа на социалдарвинизма, че оцелява по-силният, по-безскрупулният, е валидно понастоящем не единствено в България. Това, което е правилно, се подчинява на онова, което е ефективно по пътя към успеха, измерван във финикийски знаци. В сферата на целия обществен живот не остава територия на ценности сами по себе си, за цели извън сферата на непосредствената изгода.
Здравият разум дефинитивно заключава, че ако в България представителната демокрация продължи шеметния си танц около пилона на покварата, без непрекъснатото съдийство на суверена (а не само от избори на избори) то количественото натрупване в отрицателна посока ще продължи.
Всъщност кои са обективните дадености, които налагат преобразуване на традиционната "партийна демокрация" по посока на активно ескалиращото по количество и все по-често

 участие на гражданите във взимането на решения?

Тоест в повечето от политическите практики в обществения живот той да играе определяща роля. На първо място, са променящите се интелектуални капацитети и политически умения на хората в съвременното общество, убеждението на средностатистическия избирател, че е пълноценен участник в обществения живот, че е пълноправен елемент от управленската матрица и произлизащата от това мотивация за участие в политическия процес като гражданин, освободен от ограниченията, наложени от участието единствено в изборния процес.
На второ място, като двигател на желанията на гражданите за по-широко и активно тяхно участие във взимането на решения за управлението на държавата е кризата на представителните институции, следствие и едновременно генератор на системна политическа нестабилност. Това разочарование е не само персонифицирано върху отделните партии и политици, но и интегрално обхваща политическия процес. Крайпътен жалон за формирането на новия мироглед е, че всяка власт корумпира, а абсолютната власт корумпира абсолютно. Оттук следващото достигнато концептуално стъпало е да бъде ограничен властовият ресурс на властприлагащите (властимеещ е единствено суверенът!). Ето защо в противовес бива демонстрирана нарастваща подкрепа за прякото участие в политическия процес чрез място в държавния мениджмънт, както и обуславящото тази възможност искане за преструктуриране на политическата система.
Колкото и силно да стяга партокрацията примката върху пряката демокрация, това вече е обречено движение срещу обществения процес. Ето защо е мухлясал анахронизъм заявеното намерение от страна на която и да е партия "да завоюва доверието на избирателя". Това, което понастоящем е актуално ноу-хау, е поне една партия в България да създаде условия чрез конструктивна предизборна платформа суверенът да би могъл, съвместно с нея, като субект, спечелил изборите, да реализира т.нар. хибридна демокрация, сиреч

съчетаването на пряката и представителната демокрация

И така повече никой да не превръща сънародниците си в жертва на експеримент, че светът го очаква като спасител. Нито да ги превръща във финансово дойни донори!
В ХХІ в. големите социални успехи не могат да бъдат сътворявани от "маси", предвождани от "лидери", пък били тези лидери дори колективен партиен орган. Е, количествените натрупвания неминуемо преминават в качествена промяна. Особено когато алтернативата е деградация до степен на комплексна разруха - морална, икономическа, социална, демографска и пр. Така че идва часът Х на действието. С характеристика на радикална промяна по посока на една друга България.
При внедряване на хибридната демокрация е целесъобразно да бъде използван както швейцарският модел за приложение на основния принцип на тамошното държавно управление, а именно "Народът е решил, народът има право", така и да бъде почерпено от опита на редица отделни северноамерикански щати, например Калифорния. Основополагащ принцип е

водещата роля на референдума

като единствено възможна процедура за промяна на конституцията, както и неограничения тематичен спектър за провеждане на референдуми по инициатива на суверена. При установен значително по-нисък праг за подкрепа на инициативата. В противовес на понастоящем съществуващите в България ограничения на предмета на референдума, съгласно чл.9, ал.2 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. Други важни елементи от постамента на хибридната демокрация са мандатният принцип (не повече от два мандата) за всички изборни длъжности в сферата на държавното управление; наличие на ясен механизъм за отзоваване на лица, заемащи изборни длъжности поради неудовлетворение на избирателите от тяхната дейност; както и правото на отделния гражданин да се отнася пряко до Конституционния съд за неговото произнасяне по конституционосъобразеността на всеки отделен закон, приет от Народното събрание.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България