КЛАСИКА ИЛИ НОВАТОРСТВО В БСП?

Разумът е даден на човека, за да живее разумно, а не само да вижда, че живее неразумно.
В. Г. Белински (1811-1848 г.) - руски литературен критик, публицист, революционен демократ

Годината е 1984. В. "Интернешънъл хералд трибюн" публикува статия по случай 30-годишнината от избирането на Тодор Живков за ръководител на Българската комунистическа партия. Събитие, последвало отстраняването на Вълко Червенков от този пост. Основан върху неоспорима фактология, анализът е впечатляващ: "Тодор Живков беше консенсусният кандидат между двете съперничещи си фракции в Политбюро: тази на бившите задгранични емигранти в СССР и другата - на местните ръководители на въоръжената борба. Понеже беше най-неизявеният измежду тях. Но седем години по-късно в ръководството на партията не беше останал нито един от 12-те тогавашни членове на Политбюро, когато беше извършена смяната. Тодор Живков ги беше подменил с удобни за него. Оказа се, че е бил подценяван от всички". Е, уроците на историята винаги са платени. Че незаменими няма, има само незаменени.
Колкото се отнася до самия Вълко Червенков, той първоначално е оставен на формалния пост "отговарящ за работата на Политбюро". Но на състоялия се от 2 до 6 април 1956 г. в София пленум на ЦК на БКП - т.нар. "исторически Априлски пленум", Вълко Червенков не само, че е изваден от състава на Централния комитет, а е и изключен от редиците на БКП заради "насаждането на култа към личността".
През 1948 в партията, по това време носеща името БРП (к), съгласно спуснатата до низовите партийни организации инструкция на нейния ЦК от 7 октомври с.г. "За повишаване на бдителността в партията", както и според указанията на последвалата я втора инструкция от 25 октомври 1948 г. "За пречистването на партийните организации от чужди и кариеристични елементи", е извършено повсеместно изключване на партийни членове.
Но вътрешните колизии в партията, първоносител на социалистическата идея в България, не започват чак в периода, когато тя започва да разполага с властовия ресурс. Летописът й сочи, че почти от самото си основаване през 1891 г. Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП) носи у себе си и болезнения зародиш на острите вътрешни противоречия между двете течения в нея - марксисткото на "тесните социалисти" и общоделското, "опортюнистическото" на "широките социалисти". Само две години по-късно Десетият конгрес на БРСДП (юли 1903 г.) поставя началото на т.нар. "тесносоциалистически период" в развитието на партията, одобрява разцеплението и декларира, че партията стои върху основата на научния социализъм и класовата борба.
Това са само част от по-знаменателните дати в 123-годишния организационен летопис на една партия,

минала и през немалко вътрешни катаклизми

породени от остри идейни, а понякога и от личностни противоборства, продукт на болезнено самолюбие и нарцисизъм. Които обаче никога не са притежавали достатъчно деструктивна мощ, за да разрушават историческия постамент на нейното съществуване - органичното й приобщаване към идеята за социална справедливост, без тя да се припокрива със схващането за грубата уравниловка, което е част от неизбежните състояния на повечето доиндустриални общества.
Ето защо сами по себе си явленията "Движение 21" и "АБВ" не са принципно нови феномени в организационния живот на "партията-столетница". Не е и никак нов приложеният механизъм за тяхното отразяване, предшестван от дълга и изчерпателна полемика, включително на страниците на в. ДУМА.
Един от основните обсъждани въпроси беше коя е причината на генезиса на движението, а вече и партия - АБВ. Опити за анализи, за политически диагнози, както и рецепти за промени... Но всички те са белязани от стигмата на традиционната матрица за партийни дискусии. И поне според пишещия тези редове изостават във времето. Всъщност проблемът в БСП е наличието все още на високопотенциален култ. Не, не култ към отделна личност. Такъв в БСП понастоящем не съществува. Формално тази методология в партийния живот е отречена още на Априлския пленум на ЦК на БКП през 1956 г. Провъзгласил важността на "последователното утвърждаване на ленинските принципи и норми в партийния живот, като се спазват най-строго колективността в ръководството и се разгръща вътрешнопартийната демокрация, критиката и самокритиката във всички партийни звена".
Близо 60 години по-късно тези ръководни начала в партийния живот са актуални напълно. Но в началото на новото столетие дори стриктното им следване не ги легитимира като достатъчни за пълноценното функциониране на една партия в обществения процес. Когато тази партия не е превъзмогнала и не се е освободила от култа към анахронични представи за мястото и ролята изобщо на партиите. Както посочва Дик Морис, съветник на Бил Клинтън в качеството му на президент на Съединените щати: "Днешната политика е белязана от фундаменталното изместване на представителната демокрация към пряка. Избирателите искат да дирижират шоуто и вече не могат да търпят посредничеството от какъвто и да било тип между себе си и публичните политики". Именно тук е ключът към възможността за обществено позитивна роля на която и да е политическа формация - асамблиране на масовото участие в публичните политики. Именно доминирането на такъв принцип при функционирането на държавното управление би бил логичният резултат от непреднамерено възприемане на действителността от страна на партийния елит в отказа му от ролята на "настойник", овладял "царското умение" за управление, за което пише още Платон в "Държавата".
Хората, в това второ десетилетие на ХХІ век, не само не се задоволяват да са публика в управлението на държавата. Тях даже не ги устройва и псевдодиригенството на държавния мениджмънт чрез участието им в изборния процес.

Биберонът "избори" за 25 години загорча

необратимо повече от хинин. Искането, до което многократно повтаряемата фарсова процедура за легитимирането им като страна по обществения договор ги е притиснала, е да бъдат съпродуценти, и то непрекъснато, на спектакъла. Понеже, ако за "настойниците" той наистина е шоу, където те неистово се стремят да не останат в миманса, а да се абонират (поне за един мандат, по-добре за два) за главна роля, то за обикновените хора това е техният истински живот. Единствен и необратим! Не шоу...
Ето защо единствено прекалено самозомбираните партократи не проумяват необратимостта на горчивата за тях истина, че много от функциите на партиите - като интеграция и мобилизация на гражданството, изразяване и синтезиране на интереси, формулиране на публични политики, рекрутиране на политически лидери, организиране на парламента и правителството при парламентарните демокрации (по определението на Г. Алмънд) - се разделят окончателно с традиционния изключителен монопол на партиите. В бъдеще, независимо от канските напъни да бъде спряно колелото на Историята, тези действия от обществения мениджмънт непременно ще бъдат споделяни в една или друга - но постепенно увеличаваща се с времето - степен с непартийни актьори: граждански движения, групи за натиск, организационни ядра на граждански законодателни инициативи, комитети за политическо действие, неправителствени организации. И най-важното - с всеки отделен гражданин. Градивната клетка на интегралното цяло, наричано "суверен". По този начин прекъсването на пъпната връв с идеята за монополно упражняване на властта и изобщо за "настойничеството", за

манипулиране и "владеене на умовете"

би рехабилитирало болните партийни организми. И точно тази политическа формация в България, която първа достигне до реалността, като слезе от кулата от слонова кост и спука балона на вече праисторическите партийни илюзии, ще стигне и първа до финиша за единение - а не за завоюване на доверието - със суверена. Понеже в тази партийна формация мнозинството негови градивни елементи, наричани още и "граждани", ще съзират не Месията, който ще ги качи с асансьора до седмото небе на благоденствието, а реализаторът на възможното в държавния мениджмънт, чиято насока те да дефинират. В условия, когато отново те са терминаторите на възможностите да бъдат манипулирани и заблуждавани за принципите и отделните елементи на управленския процес, тъй като биха били непосредствени участници в него. Което би им позволило да черпят нередактираната информация. И върху която основа да осъществяват необходимия постоянен контрол върху процесите, овластени и със

санкциониращ потенциал спрямо властприлагащите

(единствено суверенът е властимеещ!). Като и за момент не загърбват горчивата истина, че античната драма е основана на митове, а българската - на корупция! И че човекът само тогава струва нещо, когато не може да бъде купен.
България съдбоносно се нуждае от нов политически продукт. За БСП участието в неговата поява чрез инициирането му е не само едно възможно хипотетично развитие. Крайно време е партията да напусне територията на инструменталната рационалност, чиято фактическа самоцел е заемането, упражняването и запазването на властта, а да се позиционира върху терена на ценностната рационалност. Озарен от маяка на социалната справедливост. И където я очаква потенциалът на суверена за активно участие в обществената динамика. Тъй като каквото и да е действително значимо в историята на човешката цивилизация не е постигнато без масов ентусиазъм.
Несъмнено идеята за установяване на хибридна демокрация в България, тоест функционалното съчетаване на пряката и представителната форми на демокрация, има своите - с различна мотивация - опоненти. И заклети врагове. Но и в сегашната ситуация, когато пряката демокрация е не повече от бутафорен реквизит върху фасадата на държавното управление, пак е валидна изложената в едно от най-прочутите есета на Милтън Фридмън мисъл, че "Само кризата - реална или привидна - може да предизвика истинска промяна. Настъпи ли криза, мерките, които биват предприети, се обуславят от наличните идеи. Това според мен е нашата главна задача: да развием алтернативи на съществуващата политика и да ги запазим живи и достъпни, докато политически невъзможното стане политически неизбежно". Що се отнася до оценката на ситуацията у нас - дали е налице или не криза, то тук едва ли има разминаване в категоричния отговор "да" на мнозинството българи. Всъщност всичките тези 25 години на т.нар. преход са изцяло едно болезнено, кризисно състояние на българското общество. Криза, която не би могла да бъде разрешена от партиите посредством инструментариум от музея на социологията - факт, доказан от обществената динамика през последния четвърт век.
                        Следва

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България