Държавата е стопанинът на обществото
То вече започна да се обръща по посока на солидарните ценности, на социалната справедливост
/ брой: 54
"Джон Мейнард Кейнс - легендарният икономист, го е обобщил много разбираемо: Когато частното търсене отслабне, политиката трябва да компенсира този дефицит. Само германците, както изглежда, не са се вслушали в това." "За да се справим най-накрая с еврокризата, имаме нужда от едно двустепенно решение - отначало масивни икономии и структурни реформи, но след това по-нататъшни финансови инжекции за съживяване на конюнктурата. Ако останем само при икономиите, много европейски страни ще бъдат тласнати към дефлация. А това е пожароопасно." " В продължение на 25 години световното стопанство вървеше почти само нагоре. След това, през 2008 година, дойдоха дълбокото пропадане и срутването на финансовите пазари, животът на които едва-едва можеше да бъде съхранен само чрез масивни държавни интервенции.
Тази криза не е отминала
и ние трябва и по-нататък да изразходваме държавни пари, за да спрем залитането. Чак след това ще можем да сменим посоката. Иначе ще повторим грешките, които през 1929 година доведоха Америка до Голямата депресия. Това Ангела Меркел не го разбира."
Горните изречения са твърде съзвучни с онова, което сериозните макроикономисти писаха у нас през последните няколко години и особено с опасенията през изминалите няколко месеца, изказани по повод Европейския пакт за стабилност, чието сключване предстои. А кавичките са поставени неслучайно, защото това са цитати от интервюто на милиардера-филантроп Джордж Сорос пред списание "Шпигел" от 13 февруари 2012 година.
Дайте да почетем още оттам.
Относно движението "Окупирай Уолстрийт" Сорос недвусмислено заявява: "Изпитвам симпатия към гнева на тези хора, защото те са жертви. Финансовите инвеститори на Уолстрийт изкараха много пари, когато имаше печалби за разпределяне. Но щом като реализираха загуби, ги прехвърлиха върху гърба на държавата. Хората, които понесоха тези загуби, оставайки без работата си или плащайки по-високи данъци, имат пълното основание да се оплакват"
По-нататък, много показателно, запитан дали е привърженик на
по-високите данъци за богатите
каквито искания издига движението на окупиращите (както впрочем и президентът Обама), Сорос отговаря утвърдително. С което експлицитно се присъдинява към "скандалното" мнение на Уорън Бъфет.
Какво им стана в последно време на милиардерите, дали колективно някакси не загубиха ориентация? Дали Сорос действително не е отишъл "много наляво", както се чу откъм тукашния твърдокаменен и непристъпен за каквато и да е било (нова) мисъл пазарно фундаменталистки бастион?
Едва ли. Когато човек мисли отговорно и логично, а не според инструкциите на някоя идеологическа секта, той неминуемо стига до съответните правилни изводи. Даже ако последните често или понякога противоречат на непосредствените му интереси. От което в България задължително следва да се поучим.
Лозунгите по принцип са изключително ненадежден жалон. Защото са символ и маша на сляпата вяра. От последната до неадекватността е само една крачка, ако не се припокрият.
"Държавата е лош стопанин" многогодишно масмедийно тук ни припява шайката на неолибералните (Un) Fine Young Cannibals. Масираното налагане на подобен канон предизвика извращаване и
опасно изкривяване на представите
и възгледите, стигна се до смесването на понятието за икономическите функции на държавата с това за нейните бизнес активности.
Естествено, държавата няма какво да прави и се представя крайно нелепо в конкурентна пазарна среда. Тя не е редови, обичаен икономически агент. Но стопанските й функции по регулация, по компенсирането на т.нар. "пазарни провали", както и при потребността от разнообразното й присъствие в монополните сфери, не могат да бъдат ограничени и отменени без негативни, далеко отиващи, даже фатални последици.
Цивилизованата държава се явява организационно правната и специфична инструментална форма, чрез която обществото се грижи за себе си. По този начин може да се твърди, че именно държавата е стопанинът на обществото като цяло. Стопанин, разбира се, не самоволен, безконтролен и нехаен, а грамотен, подотчетен и отговорен.
Ако едно общество, какъвто е нашият пример през прехода, "импортирайки" и следвайки "предназначена строго за експорт" идеология, последователно унищожава държавността си, то ликвидира приличното си настояще и безостатъчно бъдещето си.
Американците, които преди години решиха да си посъберат за сувенири части от изгорялата при навлизането в атмосферата совалка "Калъмбия", платиха десетки хиляди долара наказателни глоби за посегателство върху държавна собственост. А можеха да отнесат и затвор. Възможно ли е в Щатите или в развита Европа някой да си представи, че концесионер на язовир ще си позволи да зазида изпускателния клапан, за да не му бягала рибата, като така безнаказано ще застраши живота на стотици хора? И че за скъсването на язовирна стена, вследствие явна
престъпна небрежност и безстопанственост
няма да се потърсят и намерят отговорни, а събитието ще бъде представено като природно бедствие, непреодолима сила един вид?
Държавата е лош стопанин най-вече когато не върши, както трябва своята работа. Естествено, излишното, "неприсъщо" присъствие на държавата, както вече за четиридесет и пет години се убедихме, също немалко пречи и спъва. Но не за това днес е главно думата. Актуалността междувременно просто е отишла съвсем другаде, на противоположния полюс.
Неслучайно у нас, след повече от две десетилетия развихряне на най-безогледния индивидуализъм, обществото постепенно започна да се обръща в друга посока. Тази на солидарните ценности, на социалната справедливост, на непреходната българска държавност, на изконните традиции, на националната история... Които се съхраняват и развиват не един срещу друг, а само заедно.
Настава време за истинска социалдемокрация. Тя, както е известно, се прави от убедени социалдемократи. Лявата неолиберална общност изначално е дървено желязо, което иначе от своя страна, казват, е налично в природата, но в качеството на парадокс, а не на правило.