15 Ноември 2024петък04:00 ч.

Родословно дърво

Защо чехите Буреш се смятат за българи

След Руско-турската война достойни чеда от братските славянски народи ни помагат в организирането на свободната държава

/ брой: 198

автор:Ирен Танева

visibility 6820

По време на Руско-турската освободителна война у нас идва един млад чех - фотографът Йосиф Буреш. Преди това той не знае почти нищо за България. Пътува с войските и щаба. А неговите фотографски уреди, инструменти и материали - с волска каруца. Снима битките, местата, през които минава, генералите и обикновените войници. След около 20-30 години ателието му в София на улица "Леге" изгаря, а заедно с него и тези снимки. Това обаче е по-късно.
След войната младият мъж остава в България, защото тук му харесва. Освен това има движение да се помага на братския славянски народ. Идват много чехи, руснаци, по-малко хървати. У нас по това време няма специалисти в почти никоя област.
Йосиф Буреш се установява тук със съпругата си, също чехкиня, с която отскоро са семейство. Впечатлява го красотата на природата. Обществото и държавата са неорганизирани - те едва започват да функционират. Вниманието му привлича ентусиазмът на българите от това, че имат своя държава и желанието им тя бързо да напредне. Той основава чешка колония на мястото на сегашната Централна поща. Работи като фотограф в Държавната печатница. По-късно, както стана дума, има собствено ателие. Тук, в София, се раждат децата му Йосиф, Иван и Маня (родът е дълголетен, но тя умира млада).

Той се качва заедно с Алеко Константинов на Черни връх

 през август 1895 г. Това е излетът, дал повод за написването на пътеписа "Невероятно, но факт - триста души на Черни връх". Йосиф Буреш прави снимката на участниците. А писателят описва как "дядо Буреш" обикаля насам-натам с триножника.
В личен план - още млад остава вдовец. Отглежда сам децата си. Част от неговия род е в Чехия. Той поддържа връзки с близките си там до 9.IХ.1944 г. После (по различни причини) прекъсва.
От дете синът му Иван проявява интерес към природата, животните. Тя е събудена именно от бащата, който му набавя каталози. Семейството ходи на екскурзии, събира пеперуди, влечуги. Като ученик Иван създава доста голяма сбирка. Момчето има мечта - да изкачи Мусала. През 1903 г., преди да завърши гимназия, тръгва пеша от София за Рила. По това време няма път нагоре - върви се по билото на Лозенската планина. Затова го свързват предварително с чеха-лесничей Милде, който да го упъти, да го подслони. Той го насочва накъде да върви и как да стигне.
Вече са построени първите вили, резиденцията "Царска Бистрица". За два дни младежът стига през Самоков до Чамкория (Боровец). Събира пеперуди. По пътя си среща самия цар Фердинанд - начело на конница, която също пътува към Мусала. Двамата се запознават. Царят поканва младия пътешественик да се качат на върха заедно. Той обаче иска да върви пеш, макар че не е екипиран. Тогава

царят му дава пелерината си и една бала сено

 за да прекара нощта. Когато след време Иван отива да му върне пелерината, я получава подарък (и на стари години продължава, макар вече износена, да я ползва от време на време - топлен повече от милия спомен).
По това време учи в Първа софийска гимназия. Тя празнува юбилей. В изложбата по този случай е включена негова колекция от насекоми. Царят присъства. Впечатлен е и иска да види момчето, което я е направило. Оказва се, че това е старият познайник от Мусала. Поканва го и го назначава лаборант-препаратор в царския музей. Малко по-късно младежът става студент по естествена история в Софийския университет.
На следващата година се създава царската ентомологична станция. Цар Фердинанд го прави уредник. Изпраща го на четири-пет пътувания в Западна и Средна Европа - да види музеите, да почерпи опит, за да може да се направят такива музеи и у нас. По време на тези пътувания се запознава с големи личности - предимно археолози.
Пътува и из България, за да събира екземпляри от различни животински видове. Две години следва в Карловия университет в Чехия, завършва в София. Прави докторат в Мюнхенския университет. Слуша лекции при много известни професори не само по своята специалност. Физика - при самия Рьонтген, а генетика при един от нейните създатели - Голдшмит, химия - при Фишер. През 1914 г. става директор на царския естественоисторически музей.
Започват войните. Той е мобилизиран заедно с целия колектив и изпратен във военни болници в Тракия. Там също събира екземпляри за музея. Включително и такива, които не се срещат у нас.
През 1918 г. цар Борис III го назначава директор на

музея, който се превръща в делото на живота му

 Същата година заживява там със съпругата си и цели четиридесет и пет години е негов директор. През 1929-а е удостоен със званието академик. Всъщност пълната формулировка на длъжността е директор на Зоологическия институт с музей.
Част от това учреждение е софийският зоопарк. Акад. Буреш е негов директор чак до 1959 г. Преди създаването му животните са разположени в градината на двореца. По-късно са преместени в старата и несъществуваща вече сграда на булевард "Васил Левски" 15. Твърде популярна навремето, която обаче най-младите столичани и гости на столицата едва ли помнят.
През 20-те години на миналия век Иван Буреш пътува из Африка с цар Фердинанд - най-вече в Египет и Судан. Едното от пътуванията е през 1927 г. С това пътешествие е свързана една любопитна случка. Експедицията върви през пустинята. Отнякъде изпълзява кобра. А до момента в музея няма нито един екземпляр. Буреш, разбира се, решава, че трябва да я улови на всяка цена. Няма обаче с какво да я хване, а тези змии са много опасни. В същото време я виждат и местните малчугани. Започват да хвърлят буци кал. Тя се разярява и става още по-трудна за хващане. Успяват все пак да я уловят, пътуването продължава. А е опасно да я носят в хотелите.
За щастие на пристанището има български кораб.

Кобрата е приготвена за път

 подготвено е сандъче, в което да я поставят. По това време обаче е забранено от Египет да се изнасят културни и исторически ценности. Контролът е много строг. Един митничар пожелава да види торбичката, в която я носят. Буреш я размята, митничарят вижда, че се движи и се отказва да проверява.
След време бъдещият академик отива да прибере ценната придобивка от Варна. Вижда, че е в друг - по-плътен сандък. Явно капитанът се е уплашил и я е поставил в по-плътен. А в София целият екип на музея се събира на двора и очаква отварянето на сандъчето. Оказва се, че змията се е задушила, но я препарират и до ден-днешен е в музея.
От тези пътувания има и друг експонат - мумия на бебе-крокодил.
Друга любопитна случка е внасянето на първото пиано в България. От Виена до Лом то пътува с параход. На наша земя се движи с волска каруца. Но трябва да се изкачи Петрохан. Точно тогава излиза буря. Пианото обаче е опазено и остава за общо ползване в задружно живеещата чехословашка колония.
Извън забавлението в деловото всекидневие животът на учения е отдаден на работата. Цели шестнадесет години екипът на музея издава списание. В него сътрудничат европейски зоолози, но материалите са посветени на България. Колекциите нарастват, строи се нова сграда, запазила вида си и до днес.
През Втората световна война колекциите са евакуирани лично от Иван Буреш в двореца "Врана" и така са запазени. Той е

основоположник на съвременната зоология в България

 автор на много научни трудове с разнообразна тематика, откривател на пещерната фауна у нас. Направил е заедно с колеги карти, описания, открил е нови видове. Създател е на българската орнитологична централа. Проучва къде прелитат щъркелите и това е едно от най-важните му изследвания.
По природа големият учен е ранобуден, като човек е обаятелен, винаги център на компания, разказва за пътуванията си, за срещите с диви животни. Макар с чешки корен, цял живот се смята за българин, съпругата му е българка от Велес.
Обича да рисува, в тетрадките му има рисунки на животни - намират се в архива на Българската академия на науките. Рисувал е и пейзажи, свирил е на чело.
С радост и любов се занимава с внуците. Запознава ги с книги - най-вече научни трудове. Води ги в книжарници, предимно руски - в тях има богат избор. Учи ги как да извършват научна работа. И въобще той обича деца - не само своите внуци. Навсякъде, където има малки палавници, те се събират около него. Той им показва природата, животните, къде какво живее. И изобщо - приятно му е да работи с млади хора,

оформя се цяла школа от негови последователи

Авторитетни личности във фамилията има и след него. По-големият му син - Йосиф, е известно време председател на Българския олимпийски комитет, преподавал е физическо възпитание в софийска гимназия. Другият - Иван, по време на Първата световна война, чак до края й, е на фронта в Македония. Има книга за участието му. На корицата е сниман с доста тежка и голяма бомба. Под формата на екскурзии е обучавал хората на военно дело. Иначе е забранено от турските управници. Един от тях даже го заплашва, стреляйки с пистолет.
Заедно с братята Добрич (основатели на цирка у нас) изработват първите гимнастически уреди. Занимава се с организирането на спартакиади. Бил е в ръководството на дружество "Юнак". Като по-възрастен съдийства на спортни състезания.
Един от внуците - син на дъщерята на акад. Буреш - Алексей Попов, е директор на Националния природонаучен музей от 2005 г.

Роден е в сградата на музея

 и професионалната му ориентация идва някак естествено. Баща му е юрист (единственият в рода, който не е свързан с природните науки), сътрудничи на юридически списания.
Любовта към природата и науката Алексей Попов наследява от дядо си. Завършва образованието си с отличен успех. Избира да работи в музея. Негова специалност е ентомологията. Интересува се от подреждането и организирането на колекции. Посетил е почти всички европейски музеи. Работил е по техните колекции.
От 90-те години участва в природозащитни проекти. Включва се в работата по почти всички природни паркове. Занимава се с популяризиране на природните науки, с история на науките, на институциите, в които се развиват, участва в международни проекти. Дъщеря му Здравка (кръстена на баба си) е студентка по бизнес администрация. Има син Алекси, на три години.
Друг от внуците на акад. Буреш - Зденек Буреш, е управител на чехословашкия клуб в София, основната дейност на който е културно-просветната. По образование е инженер по вътрешна архитектура. Има три висши образования. Последното от тях - "Бизнес и финанси", завършва във Великобритания. Работил е в българското посолство в Багдад, в Министерството на външните работи. Съпругата му е учителка. Има син и дъщеря...
Така, поколение след поколение, продължава един род с корени извън пределите на България, но дал ценен принос за нейното развитие и благоденствие.


Студентът Иван Буреш и 9-годишният престолонаследник княз Борис на Витоша, юни 1905 г.


Студенти по естествена история, завършващи Софийския университет, юни 1909 г.  Седнали: Иван Буреш и неговата бъдеща съпруга Анна Урумова


Семейството на Йосиф Буреш, София, 1921 г.


Цар Фердинанд и д-р Иван Буреш на експедиция в Египет, 1927 г.


Акад. Иван Буреш в кабинета си на директор на Царския естественоисторически музей, декември 1929 г.


Зимно изкачване на Мусала. От ляво на дясно: акад. Иван Буреш, цар Борис III и княз Кирил, 10 януари 1936 г.


Акад. Иван Буреш на 70 години, декември 1955 г.

Намаляват българските компании сред топ 500 в Източна Европа

автор:Дума

visibility 561

/ брой: 218

Въглищата спасяват електроенергийната система

автор:Дума

visibility 590

/ брой: 218

С 60% са по-ниски добивите от пчелен мед тази година

автор:Дума

visibility 557

/ брой: 218

Строителството изпреварва IТ сектора по заплати

автор:Дума

visibility 520

/ брой: 218

Северна Корея вече участва във войната

автор:Дума

visibility 576

/ брой: 218

Съединените щати откриват ракетна база в Полша

автор:Дума

visibility 558

/ брой: 218

В Прищина заговориха за "Велико Косово"

автор:Дума

visibility 495

/ брой: 218

Накратко

автор:Дума

visibility 554

/ брой: 218

Ама, вярно ли е?

автор:Аида Паникян

visibility 612

/ брой: 218

Прероденият геополитически гълъб

автор:Александър Симов

visibility 615

/ брой: 218

Непростима безпаметност

visibility 516

/ брой: 218

По следите на една забравена, но величава битка

visibility 627

/ брой: 218

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ