За центъра и за периферията

Учудващо широко разпространение у нас с годините придоби типът люде, които не могат да усвоят и дума на чужд език, без да я забравят на собствения. Подобен иначе странен феномен се наблюдаваше преди време, при тоталитарното общуване с тогавашния Голям брат, но, по-показателното е, че сегашната действителност също не не ни глези с някаква особена различност.
Младите ми колеги в икономическата наука взеха напоследък да се съизмерват помежду си и дори с нас единствено с бройки английски публикации, а за какво и как конкретно са писали, явно се явява някакъв отделен, напълно отвлечен "извънсистемен" въпрос. Един професор, на моя възраст, който не владее нито един чужд език и, ако ме питате, има затруднения също при говоренето на родния, заяви неотдавна публично, че имало смисъл да се пише само на английски. (Нелепите му писания явно предстои да ги превеждат горките му асистентки и докторантки)
Нещо във всичкото или пък направо всичкото да ви звучи познато исторически? Да, да, отдалечено е само век, век и половина назад. Гърчеенето. Така наречените патриаршисти, фанариотите ... Тогава именно дядо ми поп, още учител, в компания с подобни на него "луди глави" е изгонил гръцкия свещеник от църквата в Аврен и е запял на български. Абсолютно същото трябва да се направи днес с "Отворено общество" и неговото законодателстване в областта на рейтингите на висшите учебни заведения у нас. И никакви увъртания и колебания в контекста не са допустими.
Трябва все пак продължително да си врял не само в тукашен сос, трябва да си личност, да имаш достатъчно ум в главата, солидна национална закваска, да си с характер и да не си слуга по призвание, за да разбереш, че само тогава хората от другите нации истински започват да те уважават. Иначе, дето се казва, не те имат за нищо съществено, а за обикновен миманс. Науката, повтарям и ако трябва ще го повтарям безброй пъти, е неразделна съставна от националната култура, а тя се прави най-напред и преди всичко на националния език. Затова нашето приоритетно

 задължение е да пишем на български

Естествено, светът върви натам, че компютрите ще станат в състояние да превеждат за части от секундата от един език на друг. И те ще го правят също така "автоматично". Но никога няма да бъде отменено многообразието на езици и култури, нито ще бъдем докарани всички до еднообразието "Кока кола плюс Мики Маус", колкото и убедително тенденцията да ни изглежда във въпросната посока. И колкото и умишлено да ни тласкат натам. Задълбоченият поглед ни води по-скоро в посока обратна на унификацията, включително противоположна на тезата за единствен "световен" език и единствена "световна" култура.
Своеобразна драма е вероятно фактът, че никой не е в състояние да преведе Толстой точно така съвършено, както пише самият Толстой. Даже великолепният Владимир Мусаков не е Хайнрих Бьол, а негов адепт на български. В същия дух спокойно и без обида може да се говори за Кант на Цеко Торбов. Шекспир на Валери Петров, на Владимир Свинтила и на Александър Шурбанов звучи твърде различно и така трябва да бъде. Мопасан на български, Мопасан на немски и Мопасан на руски не са коренно различни писатели, но все пак има налице ред непренебрежими нюански. Швейк на Светомир Иванчев е всепризнат за шедьовър, но все пак откровено блазе на онези, които са се насладили на книгата в оригинал. Затова именно е хубаво да знаеш повечко езици и за си вникнал в различни култури. Точно тогава оценяваш по-пълно, цениш най-адекватно и поставяш на челно място собствения език и култура. А иначе комплексанти, както се вижда, всякакви. И, заедно с тях,

 прословутите "преклонени главици"

Дълбоко се съмнявам, че българската икономическа наука се явявала и ще остане изконно провинциална. Вярно, не сме дали имена като Стиглиц, Мундел, Кругман, Фридман. Но пък през последните тридесетина години сериозните от нас не се поддадоха на масовата психоза на неолиберализма, завладяла и съсипала впоследствие, през 2008 година, западния свят и повлекла и нашия. Даже може да се каже, че много от следкризисните прозрения на Нобеловите лауреати ни звучат познато, като повторения, потвърждения и своеобразно "дежа вю" . Съвсем неслучайно ни се струва, че по проблематиката вече сме писали многократно според силите и тукашния книжен и интелектуален пазар. За другия, глобалния, нямаме нездрави амбиции, кой ще ни пусне на него, простираме се според чергата си, даже чудно, краката ни прекалено често неприлично стърчат. Просто, какво да се прави, в моноцентричния свят промените обективно идват главно откъм центъра и в посока периферията, обратното би било и би изглеждало по-скоро ненормално.
На румънски отчаяни съпруги е направо гръмовно :"neveste desperate". Ние, българските учени, сме по същия начин някак си абсолютно отчаяно венчани с държавата си. Тя, в лицето на политиците, постоянно ни изневерява и ни предава, но ние обречено си оставаме нейни верни съпруги и съпрузи. За да правим за нея каквото можем. "Последният да изключи електричеството" се казваше в онази епоха, в тогавашната Германска демократична република. Контекстът бе масовата емиграция в посока завидната отвсякъде и алтернативна Западна Германия. Интересно обаче как в тази еднозначна обстановка еднозначните, усърдни и целеустремени немци стигнаха през 1989-а до безкръвната успешна "нежна" революция, обединила държавата им и коренно променила цяла Европа.
А още по-интересно е понастоящем, докъде са в състояние да стигнат много нееднозначните, търпеливи и упорити нашенци? Със сигурност налаганият ни отвън алгоритъм "Биричка с приятели ... какво повече?" не може да  бъде онова, което тук да заработи.