Вуду политика

"Уви! Щяхме да загинем, ако не бяхме загинали".
Темистокъл (ок. 525-459 г. пр.н.е.), атински политик и държавник

"Бръм! Бръм! Бръм! Аз пчеличка съм! ..." Защо ли този шансонет не се тананика масово от българските бизнесмени и бизнесменки? С очи, грейнали от гордост, и ризи, подгизнали от трудолюбива пот. Прошнуроващи ведомостите с отразените реални размери на заплатите на техните работници и/или служители, както и съответните пенсионни и здравни осигуровки. Пред набъбнали папки-класьори с удостоверения - отразяващи истинската обстановка, от санитарни и други контролни институции за изпълнени установени норми и стандарти. Включително и относно охраната на труда. С нито едно участие в тръжна процедура чрез argumentum argentarium, т.е "сребърни аргументи", както древните римляни са наричали подкупите. И назначаващи с радост хора в неравностойно положение или бъдещи майки. Внасящи с удовлетворение от чувството на изпълнен дълг спомоществователни средства за изпълнението на различни социално полезни мероприятия. Индивиди, самосъздаващи благоприятните си шансове благодарение единствено на своите усилия, талант и професионални умения. Издигнали се над средното материално ниво на сънародниците си, като това е довело логично до израстването на множество допълнителни нишки на емпатия в сърцата им. Които доминират тяхното поведение, понеже решенията, дефиниращи хомосапиенса като добронамерен социален екземпляр, се пораждат от сърцето, а умът само им придава технологичната форма как да бъдат осъществени.
Подобни представи за социалната роля на бизнеса и поведението на частния предприемач са били широко разпространени в началото на миналия век като продукт на англосаксонското влияние на пуританското схващане за отказ от материалните и чувствените съблазни в живота. Но за да бъдат открити понастоящем у мнозинството от българските бизнесмени тези качества, дори лампата на Диоген не би помогнала много.
Защо ли? Поради инерцията за "първородния" им грях - зачеването на тяхното материално благосъстояние. Още в началото на 90-те години на миналия век руският учен В.С. Нерсесянц прави анализ и достига до заключения, напълно валидни и за ситуацията у нас. "За формиране на консенсус в нашето общество във всеки случай е необходимо първоначално да е налице общо съгласие относно въпроса за съдбата на социалистическата собственост, за принципа на нейната всеобща и справедлива индивидуализация". Без такъв изходен социално-икономически консенсус, подчертава авторът, на основата на всеобщо правно равенство на всички граждани по отношение на десоциализираната собственост, всички останали "консенсуси" биха били безпочвени, мними, случайни". "Никакво социално инженерство - прави пророческия извод ученият - не е в състояние да се справи с последствията от неправомерната и несправедлива подмяна на всеобщата, безплатна и равна индивидуализация на социалистическата собственост с нейната произволна приватизация в полза само на част от обществото". Обобщаващо заключение, както се оказа, валидно и спрямо Русия, и спрямо България, както и в други постсоциалистически държави, където е била реализирана подобна бандитска приватизация.

Този процес не е с едноактен токсичен ефект, когато една (малка) част от обществото се облагодетелства неправомерно за сметка и във вреда на останалото многобройно множество от гражданите. И резултатът му не е само, че в България става напълно валидна мисълта на Мигел де Сервантес: "Има само две фамилии по света, както казваше моята баба: Имащите и Нямащите". Тепърва

приватизационната кутия на Пандора

ще бълва своите паразитни ужаси, изцяло вреденосни за българския народ. Понеже индивидите, които не са преминали през законооснован и законоограничен икономически подбор, или с други думи не са акумулирали материалното си състояние благодарение на някакво тяхно ноу-хау или изобретено и патентовано откритие, на поет финансов риск - чрез влагане на спестени преди 10 ноември 1989 г. финансови средства или чрез теглене на кредит, или пък благодарение на много положен труд от тях и членовете на семействата им - когато го няма всичко това, в преобладаващия брой случаи и по-нататък деловата дейност се развива извън територията на законопозволеното. Или както още отдавна мъдро е установил българският народ: "Вълкът козината си мени, но нрава си не".
Новоизлюпените бизнесмени са придобили своя първоначален капитал, благодарение на други свои качества и на стечение на обстоятелства от друг род. Качествата си били поливани и шлифовани още преди 10 ноември 1989 г., но поради официално пропагандирания "социалистически морал" са били прикривани старателно. Набирането на опит е било реализирано чрез вписване в мрежовите корупционни схеми, които съществуваха в страната ни преди началото на т.нар. преход. И се осъществяваха чрез размяна на услуги; боравенето с пари в брой бе по-скоро изключение от правилото. Например даден високопоставен служител урежда назначаването на съпругата на свой познат на добре заплатена длъжност, без голямо професионално натоварване, но затова пък с големи допълнителни екстри, както и с реална перспектива за бързо йерархично издигане; а втората страна в корупционната схема се "отблагодарява" по съответния начин. Било като уреди постъпването за студент на някое от децата на своя "благодетел", на което не достига съответния бал за честно класиране. Или бива задействан друг вариант за бартерно "връщане на услугата", която схема всъщност по тогавашното (а и по сегашното законодателство) представлява престъпление парекселанс.
Участниците в тези "мрежи на взаимопомощ" придобиват след 10 ноември 1989 г. на практика неограничен простор на действие. Като се оказват позиционирани в три взаимно сътрудничещи си групи без телени огради помежду им. Едната е ориентирана да действа в сферата на частния бизнес, втората е кадрово разпръсната сред бюрократичния апарат. От предполагаем оператор в публична полза съгласно длъжностната си характеристика чиновникът се превръща в "максимизиращ бюрократ", ориентиран преимуществено към собствената си изгода и нямащ необходимите морални стимули на първо място да поставя ефективното изразходване на средствата на данъкоплатците. В много случаи именно те - чиновниците, се явяват инициатори на корупционни практики и по този начин нарушават и условията за честна конкуренция в ущърб на здравия икономически климат. Третата група е висшето съсловие на партийните апарати - т.нар. партокрация.
Завъртим ли обратно историческата лента, релефно изпъква фактът, че не професионалните и интелектуалните качества, дори не на първо място квалификацията и мениджърският опит, а изцяло способностите "всичко коз" - като чертата на закона е изтрита със социалдарвинистична наглост, - са членската карта в клуба на материално успелите. Като нерядко икономическите противоречия биват разрешавани чрез окончателни аргументи от различен калибър или вид експлозив. Е, както поучава Далай Лама: "Голямата награда е свързана и с голям риск". Нали въпреки, че Слънцето свети за всички, хубавите места под него са много малко.
С течение на времето кадровият състав на този

бизнес-чиновнически-партиен конгломерат

търпи промени. Отпадат някои негови членове - и поради възрастови причини, но се вливат нови, свежи сили. Основното правило, определящо неговото действие, не търпи промяна. Да бъдат задоволявани групите на интереси. И тъй като това е драма с нулев резултат - плюсовете за едната страна са минуси за другата страна, то изгодите са за тарикатския комплекс, а вредите - за суверена. Първостепен факт е, че групите на интереси не са заинтересовани държавната администрация да функционира само и изцяло за интегралния публичен интерес. Което обстоятелство кореспондира и на желанието на подкупните измежду държавните служители и на партокрацията за материално облагодетелстване. Ето как се поражда корупциогенна атмосфера. Съществува ли реален вариант да бъде разсечен гордиевият възел? Отговорът е "да" и е песимистичен за далавераджиите. Но е наложително да бъде променена конституцията. Не, не става въпрос за тази - писаната, а за истинския, реален основен закон, действащ в България.
Всяка конституция, доказва още в по-миналия век един от първите немски социалисти Фердинанд Ласал (1825-1864 г.), не е нищо друго, "освен действителното съотношение на силите в страната". Става дума не за формалните конституционни закони, а за реалните конституционни актове. Ласал, а след него още много други учени, напълно оправдано различават два вида конституции: а) конституции действителни, отразяващи "реално съществуващото съотношение на обществените сили в страната", и б) конституции, писани, които за разлика от първите, нерядко представляват сами по себе си "лист хартия".
Несъвпадението между тези два вида конституции в България е очевадно.

Какви са възможностите за промяна?

Първо: да бъде изменена писаната конституция в унисон с реалната олигархична конституция на държавното управление. Това очевидно не е в интерес на суверена, а и самият управляващ елит би се противопоставил активно на едно подобно хипотетично намерение, понеже това би го дискредитирало в световен мащаб, понеже не съответства на лицемерния бон тон. Другият вариант е реалната конституция, или с други думи, реалното съотношение на силите между управляващия елит и суверена да бъде революционно променено.
В противен случай живите сред суверена ще започнат да завиждат на мъртвите.

----------------
* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.