Влюбеният в живота

Георги СТОЯНОВ

Бачо Ангел, както наричахме Ангел Първанов, не беше равнодушен към проявленията на живия свят. Той се радваше на природата като дете и негодуваше срещу всяко посегателство към нея.
За него музиката беше уникална дарба и вълшебство на човешкия дух. Нямаше събиране на приятели, на което да не звучи неговият дудук или друг духов инструмент.
Той рецитираше, бранеше и разпространяваше с неподозирано вдъхновение словото от народните песни, писаната поезия или проза на авторите, които уважава. Беше влюбен в историята на своя край и на България, вадеше от небитието неизвестни факти и събития - прояви на човешкото достойнство и гражданска доблест. Съвършен събирател и изследовател на архиви, бачо Ангел обогати паметта ни за миналото, направи ни горди наследници на българския корен и на непомерните страдания на хората в името на доброто.
Но над всичко се извисяваше страстта му към социална справедливост.
Много са случаите, в които е спасил прекършени съдби, намесил се е там, където другите са предпочели да стоят отстрани.
Говореше високо и открито, не се криеше зад ничий гръб, в минути на опасност подлагаше своя. Често без никой да разбере това...
Не събираше материални блага, не признаваше царщината и не робуваше на нищо. Години борба за справедливост - немалко и трудни години.
Така един човек, една голяма личност е в състояние да изгради територия на справедливостта. И да докаже на всички, че ако трябва да има царство, това ще да е само царството на справедливостта.
В борбата за това царство се вписа завинаги името на Ангел Първанов.

* Авторът е режисьор, председател на Съюза на филмовите дейци в България

Музикантът по душа

Човекът - история за времето и хората, вярваше неизменно в социалистическия идеал

Проф. Иван Хлебаров

Едва ли някога съм си представял, че съдбата ще ме дари с такъв приятел - Ангел Първанов. Какво общо можеше да има между нас? Той - офицер от МВР, човек, който по самата си професия е строг, праволинеен, несклонен да се разкрива пред случайни хора. Аз - цивилен във всяко отношение, склонен към съмнения, музиковед, изпълнен с фантасмагории, които си представях за "модел на света".
А ни сближи действително съдбата - промяната от 90-те години, която ни "връхлетя" като съдбовен знак. Тя разделяше приятели, сближаваше непознати.
Спомняте ли си? Тогава на улицата се образуваха групички от хора, които разговаряха, спореха. После се разотиваха, но оставаше усещането, че обществото ни се преструктурира - изчезваше аморфността на "зрелия" псевдосоциализъм и всеки по свой начин търсеше място под слънцето. Някои много бързо го намериха и го измериха с "универсалната" ценност - парите. Бай Ангел не беше между тях. Той търсеше идеите и се занимаваше с "най-безполезното" - пишеше история за времето на хората. За да разбере настоящето и бъдещето.
Това ни сближи - ние вярвахме в социалистическия идеал. И аз също се занимавах с история - нищо че тя беше само музикална история: в нея прозираше всичко друго. Често спорехме за различни неща. С него можеше спокойно да се разговаря: той изслушваше събеседника си, отбелязваше слабите му места, предлагаше свои идеи. Той беше пример на активен събеседник - дали това не беше отзвук от работата му в МВР?... Там вероятно също е трябвало да изслушва мнозина... Но в тези разговори се проявяваше и неизтощимото любопитство на бай Ангел към нещата, понякога много далеч от него. Тогава се налагаше да му правя цели лекции за музиката (и може би с това съм му бил интересен?). Защото по душа той беше музикант. Не само защото знаеше много песни и често си пееше: "Шанко си Бонка залюби". И не само защото свиреше на цял набор блокфлейти, които грижливо пазеше и ми ги показваше с гордост. За него те бяха не някакви "дудуци", а път към друг свят, свят с много фантазии.
Може би това го предразполагаше към разни мистификации. Тогава се проявяваше и добродушното му лукавство на човек, който е склонен към игра - нещо като homo ludens. Това също ме привличаше към него. По професия историк, аз понякога се отегчавах от задължението си да бъда винаги достоверен, да боравя с "факти и документи" и нищо да не си измислям. Тогава си съчинявах разни "истории", в които освен участващите герои и ставащите събития, всичко друго беше весела "измишльотина". Бай Ангел с удоволствие ги изслушваше, внимателно следеше "белите конци", с които "съшивах" герои и събития, и дори участваше в тази игра. Например за това как през 1946 г., когато царица Йоанна, малкото царче и сестра му заминават за Египет, Симеончо бил подменен с "наше момче" от Перник, което много приличало на него. И как по-късно то се оказало братче на бъдещия президент Георги Първанов, а истинският Симеончо останал за отглеждане на ул. "Журналист" 12. И как англо-американците с бомбардировките си над София искали да го убият, но тогава не са имали бомби с лазерно насочване и бомбата паднала не на 12, а на номер 16, единственото попадение в квартала (всичко това е абсолютно достоверно - аз живея на този номер!). Бай Ангел слушаше с непроницаем вид на разследващ офицер и аз си мислех дали не съм го прекалил с фантазиите си. И му подхвърлих малък "джокер". Когато са променяли биопрограмата за състаряване на "нашето момче" (акцията била насочена за след 45 години, които той е трябвало да прилича на дядо си Фердинанд), самият генерал Коста Стоянов, току-що завърнал се от Москва, провеждал тази операция с две момчета, и за да не възникнат недоразумения, заповядал върху лицето на едното момче (за по-голяма "достоверност" добавях, че не помня точно на кое) да сложат маска. Бай Ангел веднага строго ме прекъсна и ми предяви обвинения за съучастие в престъплението: "маската" беше очевиден плагиат от Ал. Дюма. Така си разигравахме "истории" за собствено удоволствие. Малко по-късно, по предложение на бай Ангел, разказах този случай с генерала на нашия общ приятел - кинорежисьора Георги Стоянов. Той реагира буйно и непрофесионално - категорично отрече "историята" с баща му. А той си беше свършил задачата, поставена от КГБ, възможно най-добре: "нашето момче" от тройната коалиция прилича на дядо си повече отколкото той на себе си...
Бай Ангел беше десетина години по-възрастен от мен и аз усещах неговия опит, зрялост. Това също ме привличаше към него. Той беше деликатен човек и към всекиго намираше свой, най-добър подход. Неслучайно при нашите "арткооповски" събирания при Снежана Барова на него се предоставяше "председателското място" на масата. А от ляво на него сядаше друг "Ангел", също приказлив и пълен с енергия - Анжел Вагенщайн. Те бяха връстници, много различни хора, с различни съдби, но с общо виждане за света. Беше удоволствие да слушаш техните разговори - за всичко по малко и винаги за най-важното. Анжел величаеше бай Ангел като Енгелс и аз досега не зная това мистификация ли беше или наистина.
... Това беше чудесно време и "председателското място" на бай Ангел завинаги остана заето от него в нашите души.
Той разбираше хората, умееше да ги свързва и всички ние го обичаме.