Видения през август

От редактора

Скъпи читателю! 

В днешното приложение за литература, изкуство и култура публикуваме разказа на Мюмюн Тахир "Видения през август" и стихотворението на Валентин Тасков "Нощ в Странджа". Човекът и природата, човекът и отчуждението, човекът и смисълът на живота...

Приятно четене.

Горещият августовски ден отстъпваше на запад, но ярките потоци светлина още струяха през гъстата орехова шума и хвърляха игрива сянка под дървото. Жегата висеше неподвижно в задъхания следобед, но горе армадата облаци плуваше в бездънната вис. Демир обичаше да гледа движението на облаците - това му беше любимо занимание и в детството, оттогава му остана и навикът да ги уподобява на животни и страшилища, да им приписва човешки черти, да разговаря полугласно с тях. Погледна небето и видя, че те пътуват натам, накъдето са тръгнали и обърканите му мисли, чиито сенки пълзяха на стада по опърлената от горещините морава. Кожата му почувства времената, когато в летните следобеди с дядо Йосиф, дългогодишен учител, тръгваше нагоре към Сиври планина - тя го зовеше неудържимо, посрещаше го с вечнозелените си пояси от стройни смърчове, с рехавите склонове бял и черен бор, а горе сияеха могъщите мури, увенчали с присъствието си всички тия чудеса, тия непрежалими красоти... 

Стори му се, че докато седеше под зелената сянка на големия орех и се питаше каква сила задържа листата да не се откъснат и полетят, вижда всичко, което става зад облаците: спътниците, които висяха в безвъздушното пространство, совалките, които шетаха горе, сънливо примигващите звезди...

Понякога във видяното улавяше знаци на хубавите и лошите неща, които евентуално биха могли да се случат. Затвори очи и му се привидя пристанът, откъдето потегляха за риба в утринния мрак лодките. Неведнъж му хрумваше, че трябва да има някакъв друг смисъл във виденията, някакъв скрит език - белег, който миналото е оставило, за да подскаже нещо важно на бъдещето. Беше убеден, че тази способност да съзира други значения зад видимостта на нещата е останала от рибарските му дни. Вероятно има нещо необяснимо, което да създава у човека подобни мистични настроения и склонности. Дори и в най-спокойните дни, срещата с водната стихия е сурова борба за живот, борба със самия живот, сблъсък на сегашния живот с утрешния. А такава среща никога не е безопасна, ето защо рибарите постоянно търсят някакви символи, някакви знаци и белези, които да ги изведат от бездната, да увеличат улова им, да ги поведат обратно към сушата...

Струваше му се, че вече никой не може да търпи никого, дори и себе си. Обясняваше си го с обстоятелството, че повечето хора се чувстват изхвърлени извън живота, избутани от него. Но това - разсъждаваше Демир, е естествено, щом живееш в една система, която разделя света на бедни и богати, щом не можеш да намериш смисъла на живеенето... Смисъл!!! Тогава онзи, който е останал извън живота, може само да наблюдава, вместо да се бори и постига желаното. Заради това не го изненадаха и резултатите от направената наскоро анкета, според която повечето от хората са щастливи. Прие го като доказателство, че обществото се е превърнало в общество на показността. Ако си нещастен, ще решат, че си губещ, и затова хората търсят начин да изглеждат щастливи, макар да е само външно. Но състоянието на фалшиво щастие в същото време прави хората нетърпеливи, но престорени и заради достойнството си имитират ситост, макар да са гладни. И макар да се държат като сити, стомахът им винаги ще отрича това.

Затвори очи и... 

Болеше го цялото тяло, изранените му крака се влачеха по пясъка, а умората като невидима мрежа омотаваше колената му. Беше гладен. Мокрият пясък, на метри от него, бележеше странна граница между знойния пек и измамната прохлада на солената синева. Последната глътка вода бе останала някъде далеч във времето. Наблизо, на ръка разстояние, зад купчината скали, потопили челата си във водата, забеляза седефените отблясъци на рибно сборище. Опита се да преглътне, но жаркият въздух само опърли гърлото му...

Босите му крака сами го повлякоха към темето на скалата - на педя от синевата пред него. Приклекна напрегнат и внимателно спусна въдица към тъмнината под скалата. Първото подръпване не закъсня, но той знаеше, че трябва да чака, докато дребните и любопитни рибки отстъпеха място на някой едър лакомник. Не след дълго кордата се опъна и за миг през съзнанието му мина, че може да не издържи. Бавно и внимателно - почти гальовно, Демир притегли борещата се риба.

Приседна с отпуснати ръце под нетърпимото слънце и се загледа в синевата. Шумът на прибоя го влудяваше, ударите на вълните вдигаха пелена от пръски и от нея неочаквано изплува познатата фигура на старец. Мина му през ума, че е виждал някъде този човек, но не можеше да си спомни кога и къде го е виждал. Но беше сигурен, че го познава. Да, виждал съм го някога и някъде - съзнанието му се мъчеше да си го представи. След като водата се избистри, мислите му се проясниха и го позна - този, неотдавна напуснал света човек, беше дядо Йосиф, някогашният му учител в гимназията. 

Отчуждихме сегашното поколение, без да е получило никакви духовни ценности, чу гласа му той. Нямате право само да се оплаквате от него или да го критикувате за това, че не се просвещава или не мисли задълбочено, защото никой не му оказа помощ. Не можахте да дадете нещо полезно на младите... Истина е, че не можахме да им помогнем - му отговори Демир. Те бяха сринати от лапите на събитията. Но един ден ще се изправят разбунтувани срещу онези, които ги доведоха до този хал, при който всички идеи и традиции се превръщат в ценности без стойност. Сега още не са се осъзнали, но някога ще поискат да им бъдат върнати душите... Кой ще им даде обратно онова, което са изгубили!? - сякаш пламък излезе от устата на Демир и тъмен облак засенчи погледа му и потъна в необята.

МЮМЮН ТАХИР е роден на 12 март 1957 г. в с. Загоричане, област Кърджали. Магистър по литература и културология. Автор на над 30 научни и художествени книги. Носител е на годишна литературна награда на СБП (2002 г.), почетна грамота на СБП, "Златното перо" на СБЖ, "Златен век" на Министерството на културата, "Златна книга" на Съвета на европейската научна и културна общност, награда за публицистика на област Кърджали, националната награда за разказ "Всички сме деца на майката земя", национални литературни награди "Дядо Йоцо гледа" и "Николай Хайтов", награда за белетристика "Георги Братанов". Организатор на Фестивала на балканския фолклор и Балканската среща на писателите, които се провеждат всяка година в Кърджали. Председател на Академия за европейска култура "Орфеева лира" и на читалище "Юмер Лютфи". Доктор по философия към Научния институт "Вектор". Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.